Тази платформа представляваше всъщност част от едно наказателно съоръжение, което днес, две-три поколения по-късно, е вече история и се споменава само в преданията, но в онези стари времена бе използувано за поддържане на обществения ред със същия успех, с който френските якобинци използували гилотината. Това бе, накратко, платформата, върху която се издигаше зловещият силует на дъската на позора — инструментът за вкарване в правия път, направен така, че да стяга шията на човек в здравите си клещи и да държи лицето му на показ. Тази машина от дърво и желязо беше самото олицетворение и въплъщение на позора. Струва ми се, че независимо от тежестта на престъплението няма по-жестоко насилие над човешката природа от това да лишиш клетника от утехата да наведе глава от срам, в което бе и цялата същност на наказанието. Както биваше нерядко обаче, в случая с Хестър Прин присъдата изискваше от нея да престои известно време на платформата, но без да й се заклещва шията и стяга главата в онази мъртва хватка, която бе най-сатанинската особеност на отвратителния уред. Знаейки добре какво се очаква от нея, тя се изкачи по дървените стъпала и застана пред очите на събралите се, издигната на един бой височина над земята.
Ако в тълпата пуритани имаше поне един католик, той сигурно би видял в образа на тази красива, живописно облечена жена с дете на гърди едно подобие на божествената Мадона, в чието изобразяване са си съперничили толкова много бележити художници; сигурно би свързал мислено, макар и само поради пълния контраст, тази фигура със символа на непорочното материнство, на чиято рожба бе съдено да стане Спасителят на човечеството. И ето че най-святото нещо в човешкия живот бе очернено с най-тежкия грях и вследствие на това светът още повече помръкваше поради красотата на тази жена и още по-безнадеждно се отдалечаваше от спасението поради детето, родено от нея.
Сцената внушаваше ужас, какъвто е редно да изпитва всеки при вида на чужди грях и срам, стига обществото да не е паднало дотам, че вместо да го побиват тръпки, да го избива на смях. Свидетелите на позора на Хестър Прин бяха все още непокварени. Достатъчно сурови, за да наблюдават смъртта й, ако такава бе присъдата, без едничка дума на протест против тежестта й, те пък бяха чужди на коравосърдечието на други общества, които в гледка като сегашната биха видели повод единствено за присмех. Дори и някому да дойдеше наум да вземе всичко това на подбив, подобен опит би бил задушен в зародиша си от самото присъствие на такива високопоставени лица като губернатора, няколко негови съветници, един съдия, един генерал и свещениците на града, седнали или застанали на балкона на молитвения дом и загледани в платформата под тях. Когато такива особи взимат участие в подобно зрелище без страх, че могат да навредят на авторитета и величието си и да загубят уважението, полагащо се на ранга им, то няма съмнение, че изпълнението на присъдата ще се възприеме както подобава и ще окаже необходимото въздействие. Така че тълпата бе мрачна и строга. Злочестата виновница се държеше, доколкото можеше, под тежкото бреме на хиляди очи, безжалостно вперени в нея и по-точно в гърдите й. Страданието й бе непоносимо. Човек на порива и чувствата, тя се бе подготвила да посрещне стрелите и злобните ухапвания на тълпата, сипеща върху й всички възможни оскърбления. Но във възцарилата се всеобща тържественост имаше нещо много по-ужасно и сега тя би дала мило и драго да види всички тези вледенени физиономии разкривени в подигравателни гримаси по неин адрес. Ако мъжете, жените и пискливите деца в тълпата бяха избухнали като един в бурен смях, Хестър Прин би могла да им го върне с една горчива и презрителна усмивка. Но под оловната тежест на погледите, които й бе съдено да изтърпи, на моменти тя чувствуваше непреодолима нужда да изкрещи с всичка сила и да се хвърли ничком на земята, за да не полудее.