Ала идваха и мигове, когато цялата тази сцена, в която тя бе най-очебийният участник, сякаш изчезваше от погледа й или поне се замъгляваше и заприличваше на преливаща се маса от призрачни сенки. Умът и особено паметта й работеха с неимоверна трескавост и възкресяваха картини, отдалечени от грубо прокараната улица в малкото градче на границата с Дивия запад, както и лица, различни от тези, които й се мръщеха изпод островърхите шапки. В съзнанието й изплуваха всевъзможни мимолетни случки от ранното й детинство и училищните години, спомени за лудории, игри, детски караници и разни дреболии от моминството й заедно с най-съдбоносните моменти от по-нататъшния й живот. И нито една картина не отстъпваше по яркост на останалите, сякаш всичките бяха еднакво важни или незначителни. Изглежда, с тази фантасмагорична бъркотия душата й инстинктивно се стараеше да се освободи от жестокия, непоносим гнет на действителността.
Тъй или иначе, от платформата на позора Хестър Прин сякаш още веднъж проследи пътя, по който бе вървяла от безгрижното си детство до този ден. От тази злощастна висота тя отново съзря родното село в старата Англия и бащиния си дом: сива, каменна порутена къща, където всичко говореше за бедност, но над вратата, едва различим, все още можеше да се види стар герб, принадлежащ на древен знатен род. Пред очите й изникна лицето на баща й под голото теме с внушаващата уважение бяла брада, която се спущаше над старомодния му рюш от времето на кралица Елизабет. Яви се и лицето на майка й, преливащо от внимание, загриженост и обич, както се бе запечатало завинаги в паметта й, с което дори след смъртта тя бе издигала пред дъщеря си преграда от кротък укор и често я бе предпазвала от грешни стъпки. Видя Хестър и собственото си лице, огряно от красотата на младостта и осветило глъбините на помътнялото огледало, където тя обичаше да се оглежда. Показа й се и образът на мъж в напреднала възраст с бледо, изпито лице на учен, с очи, замъглени и просълзени от мъждивата светлина, на която бе изчел огромно количество мъдри книги. От същите тези сълзливи орбити обаче се излъчваше някаква странна, проницателна мощ, когато собственикът им си поставяше за цел да прочете нечия душа. Този обитател на библиотеки и монашески килии — Хестър Прин чисто по женски не можа да пропусне да си спомни — имаше един малък недъг: държеше лявото си рамо малко по-високо от дясното. Сетне в картинната галерия на спомените пред Хестър се възправи лабиринтът от тесни оживени улици, високи сиви къщи, огромни катедрали и обществени сгради в старинен своеобразен архитектурен стил на голям европейски град. Пак във връзка с недъгавия учен тя бе намерила там един нов живот — нов живот, но върху стара, изтощена почва, подобен на свеж мъх, поникнал връз порутена стена. И накрая на мястото на тези сменящи се видения отново се върна недооформеният пазарен площад на пуританското селище и цялото му население, което впиваше безпощадния си взор в Хестър Прин — да, в нея, — изправена на платформата на опозорените, с дете на ръце и с буквата „П“ на гърдите — огненоалена, обшита в най-фантастично сърмено везмо.
Истина ли бе това? Тя притисна детето до гърдите си тъй силно, че то изплака. После обърна очи към алената буква и дори я докосна с пръст, за да се увери в реалността на детето и срама си. Да! В тях бе сега нейната реалност — нищо друго не бе й останало!
Глава III
Появлението
Жената с алената букза най-после бе изтръгната от заслепяващото съзнание за мъчителните, осъдителни погледи, идещи отвред, забелязвайки на края на тълпата една фигура, която непреодолимо завладя мислите й. Там стоеше индианец в традиционното си одеяние, но появата на червенокожи в английските поселения далеч не бе такава рядкост, че да привлече вниманието на Хестър Прин в подобен момент, а още по-малко — да измести всичко друго от съзнанието й. До индианеца стоеше бял човек, с когото явно бяха стари познати и който носеше някаква странна смесица от цивилизовано и дивашко облекло.
Той бе дребен на ръст, с набраздено лице, което обаче все още не можеше да се нарече старо. Удивителната одухотвореност на чертите му свидетелствуваше за това, че пределно усъвършенствуваният интелект бе взел връх над физиката, налагайки своя формиращ отпечатък. Макар че с видимо небрежния подбор на разнородното си облекло странникът се бе помъчил да прикрие недъга си, Хестър Прин веднага забеляза, че едното му рамо е по-високо от другото. Едва зърнала изпитото лице и леко разкривената фигура под него, тя пак притисна бедното бебе плътно до гърдите си и то нададе нов писък на болка. Но майката не го чу.