В това време Хестър Прин продължаваше да стои до позорната дъска, все така вперила очи в чужденеца. При това от време на време тя се вглъбяваше до такава степен в мислите си, че целият останал видим свят сякаш се стопяваше и оставаха само двамата. Една такава среща с него на четири очи обаче навярно би била по-ужасна и от сегашната, когато страните й горяха в срам под знойното пладнешко слънце, когато на гърдите си носеше аления знак на безчестието, а в ръцете си — роденото в греха дете, когато хората наоколо протягаха шии като на панаир да оглеждат нейното лице, чието място съвсем не е тук, а под щастливата домашна стряха, грейнало в отблясъците на огъня в камината, или в църквата, прикрито зад строг воал. Та колкото и да я измъчваше, присъствието на хилядите зрители за нея бе и закрила. Така, зад защитната преграда на мнозинството помежду им, бе по-леко да се стои, пред мисълта, че може да остане лице в лице насаме с него. Стигна се дотам, че общественото порицание за нея се превърна в убежище и със свито сърце Хестър чакаше момента, когато ще го загуби. Унесена в такива разсъждения, тя смътно долови някакъв глас зад гърба си чак след като многократно я бе зовал по име строго и високо, така че всички на площада да чуят.
— Послушай, Хестър Прин! — гласът й рече.
Както вече отбелязахме, точно над платформата, където бе изправена Хестър Прин, имаше нещо като балкон, издаден навън от молитвения дом. От това място обикновено се произнасяха важни речи в присъствието на съдиите и при строго спазване на пълния церемониал, предвиждан в онези времена за подобни случаи. Там сега седеше сам губернаторът Белингам, ограден с почетна стража от четирима сержанти с алебарди, и наблюдаваше сцената, която описваме. В шапката на губернатора бе втъкнато тъмно перо, наметалото му бе обшито с дантела, а под него се виждаше черна кадифена туника. Той бе човек в напреднала възраст и по набръчканото му лице личеше, че много е живял и патил. Такъв човек бе напълно подходящ представител и глава на една община, възникнала и достигнала до днешния си разцвет не благодарение на младежки пориви, а на строгата и уравновесена дееспособност на мъжката зрелост и на безрадостната мъдрост на старостта; а на тази възраст хората не си правят илюзии и не хранят кой знае какви надежди и затова много постигат. Гордата осанка на останалите изтъкнати личности, заобиколили върховния управляващ, бе плод на времената, когато се е смятало, че разните форми на властта са дадени от Бога и, значи, са свещени. Това бяха без съмнение добри, умни и справедливи люде. Ала от целия човешки род трудно биха се подбрали същият брой проницателни и добродетелни мъже, по-неспособни да съдят съгрешилото женско сърце и да отделят доброто от злото в него, от мъдреците с непреклонен израз, към които Хестър Прин сега вдигна глава. Тя очевидно съзнаваше, че доколкото въобще може да се надява на някакво съчувствие, то би дошло от по-широкото и топло сърце на тълпата, защото, щом погледна към балкона, нещастната жена пребледня и се разтрепери.
Гласът, който призова вниманието й, принадлежеше на преподобния Джон Уилсън, доайенът на бостънските духовници. Типично за времето и съсловието си, той бе високообразован човек, а по природа притежаваше добро сърце и благ нрав. Последното си качество обаче не се стараеше да развива като интелектуалните си дарби и по-скоро се срамуваше от него, вместо да изпитва задоволство, че го притежава. Преподобният Джон Уилсън стоеше прав; изпод малката шапчица на темето му стърчеше венец от пепеляви кичури, а сивите му очи, привикнали към сумрака на кабинета му, примижаваха под ярката слънчева светлина досущ като очичките на бебето в ръцете на Хестър Прин. Той приличаше на мрачните портрети, гравирани върху кориците на старите нравоучителни книги, и имаше точно толкова право, колкото и те, да се бърка във въпросите на човешките грехове, страсти и страдания.
— Хестър Прин — започна свещеникът, — възникна спор между мен и младия ми брат во Христе, чиито проповеди ти си имала щастието да слушаш.
На това място мистър Уилсън сложи ръка върху рамото на млад мъж до себе си.
— Напразно се трудих, повтарям, да убедя тоз божи младеж, че негов дълг е да се заеме тук, пред лицето на всевишния, пред нашите мъдри и праведни управници, а така също и на всеуслишание пред всички люде, с твоя низък, черен грях. Той по-добре от мен познава нрава ти и по-добре ще може да отсъди дали с благост или със заплахи да надвие твърдостта и ината ти, тъй че да не криеш повече името на оногова, дето те подмами да съгрешиш. Ала макар и твърде мъдър за годините си, той ми възрази с присъщата на младостта прекалена мекушавост, че щяла да се накърни самата природа на жената, ако я принудиш да разкрие сърдечната си тайна посред бял ден и пред такъв голям народ. Но всъщност, както се опитвах да го убедя, срамът иде от извършването на грехопадението, а не от това, че то ще се разчуе. И тъй, брате Димсдейл, кажи сега как мислиш — кой от двама ни ще трябва да се заеме с тази бедна, грешна душа?