Сред сановниците и духовниците на балкона се разнесе шепот и губернаторът Белингам се обърна към младия свещеник, за да изрази общото мнение с авторитетен, макар и изпълнен с уважение тон.
— Отче Димсдейл — каза той, — отговорността за душата на тази жена лежи до голяма степен върху теб. Това те задължава да я накараш да се разкае, което ще намери израз и доказателство в признанието й.
Прямотата на този призив привлече погледите на цялата тълпа върху преподобния мистър Димсдейл, млад свещеник, дошъл от един от големите английски университети и донесъл всичките знания на времето си в нашите диви пущинаци. Красноречието и пламенната му набожност бяха сигурна гаранция за неговия възход към върховете на кариерата. Той бе човек с поразителна външност — с бяло, високо, изпъкнало чело, с големи, кафяви, тъжни очи и устни, които трябваше да стиска здраво, за да не потрепват — израз както на болезнената му чувствителност, така и на удивителната способност да се владее. Въпреки че бе талантлив по природа и високообразован, този млад божи служител изглеждаше някак неспокоен, някак подплашен, подобно на създание, което се чувствува изолирано и чуждо сред общия човешки поток и е в състояние да се отпусне единствено в уединението на някакво свое кътче. Тъй че, доколкото позволяваха задълженията му, той се държеше настрани, в сянка и по такъв начин се запазваше по детски непосредствен, за да се яви, когато случаят изискваше, със свежестта, благоуханието и кристалната чистота на мисълта в словото си, което според свидетелствата на мнозина сякаш идваше направо от устата на ангел.
Такъв бе младежът, към когото преподобният отец Уилсън и губернаторът привлякоха вниманието на обществото, като го призоваха да говори пред всички на тази загадъчна женска душа, тъй свята, макар и опетнена. С това той бе поставен в дотолкова мъчително положение, че кръвта се дръпна от страните му и устните му затрепериха.
— Говори на тази жена, братко — каза мистър Уилсън. — Това е важно за нейната душа, а следователно, както каза негова светлост губернаторът, и за твоята, щом като нейната е поверена на теб. Призови я да каже истината!
Преподобният отец Димсдейл сведе глава, навярно в мълчалива молитва, и заговори.
— Хестър Прин — произнесе той, надвесен от балкона и впил поглед в очите й, — ти чу какво каза този достоен човек и виждаш каква отговорност тегне върху ми. Ако смяташ, че това ще донесе покой на душата ти и че наказанието на този свят ще помогне за спасението ти на небето, аз ти повелявам да кажеш името на оногова, с когото заедно сте съгрешили и сега заедно страдате! Недей да мълчиш от криворазбрана милозливост и нежни чувства към него, тъй като, повярвай ми, Хестър, макар и това да го накара да слезе от високото си място и да застане редом с теб на твоя срамен пиедестал, тъй би било по-добре, отколкото цял живот да тули вината в сърцето си. Какво друго би могла да постигнеш с мълчанието си, освен да го изкушиш — да-а, да го принудиш да добави към първия си грях още и лицемерие? Небето ти е пратило позор пред лицето на всички хора, за да можеш чрез него да възтържествуваш над злото, що е вътре в теб, и над мъката, що е навънка. Гледай как отнемаш горчивата, но живителна чаша, поднесена към устните ти, от ръцете на човека, дето, види се, няма смелост сам да си я вземе!
Гласът на младия пастор, трепетно мелодичен, звучен и дълбок, бе задавен от вълнение. И най-вече чувството, което преливаше от него, а не смисълът на думите отекна в сърцата на всички, които го слушаха, и ги накара да затрептят като едно от състрадание. Дори бедното детенце в обятията на Хестър усети въздействието му, вдигна безучастния си до този миг поглед към мистър Димсдейл, протегна ръчици и издаде нещо средно между плач и гукане. Тъй властен изглеждаше зовът на божия служител, че хората не можеха да си представят как Хестър Прин би могла да не изрече името на виновника или пък самият виновник, бил той високопоставен, или не, би могъл да не се подчини на вътрешната си необходимост да се качи при нея на позорния пиедестал.