Хестър поклати глава.
— Жено, не прекрачвай границите на Божията милост! — по-строго отпреди извика преподобният Уилсън. — Това малко създание е дарено с глас да подкрепи и повтори съвета, дето ти бе даден. Говори! Признанието и разкаянието могат да ти помогнат да се избавиш от алената буква.
— Никога! — възкликна Хестър Прин, като гледаше не към мистър Уилсън, а право в безпокойните очи на младия свещеник. — Клеймото на буквата се вряза надълбоко в гърдите ми и вие никога не ще го изличите. Единственото, което бих желала, е да можех сам-самичка да изстрадам теглото и на двама ни!
— Назови го, жено! — обади се друг строг и хладен глас от тълпата, заобиколила позорната дъска. — Говори и дай баща на детето си!
— Няма да го кажа! — отзова се смъртно пребледнялата Хестър на този глас, който тя непогрешимо разпозна. — Детето ми ще трябва да намери баща си на небето, че земен няма то да има!
— Не ще признае! — промълви мистър Димсдейл, който, надвесен от балкона, с ръка на сърце, чакаше ответ на призива си, след което се отдръпна и въздъхна дълбоко: — Удивителна е силата и щедростта, с които е надарено женското сърце! Тя няма да признае!
Разбрал, че нищо не е в състояние да разколебае нещастната подсъдима, възрастният свещеник, който се бе подготвил грижливо за случая, се обърна към събралите се с проповед за греха във всичките му форми, но без да пропуска постоянно да го свързва с позорната буква. Така завладяващо бе онова, което наговори той относно този символ в течение на целия час и повече, докато красноречието му се лееше над главите на многолюдната тълпа, че ужасът, изпълнил въображението на слушателите, придоби нови измерения и те видяха в алената окраска на знака отражението на пъклените огньове. А Хестър Прин все тъй си стоеше върху платформата на позора с уморен, безразличен вид и замъглен поглед. Тази сутрин тя бе преживяла пределното страдание, което човешката природа би могла да понесе, и тъй като по темперамент не беше от онези, дето дирят изход от непосилното страдание в припадъка, не й оставаше друго, освен да скрие духа си под каменната черупка на безчувствеността и да продължи да съществува чисто физически. В това нейно състояние гласът на проповедника гърмеше в ушите й безмилостно, но и безрезултатно. През последната част от наказанието детето бе започнало пронизително да плаче и пищи. Въпреки машиналните си опити да го успокои Хестър явно не взимаше присърце болката му. Също тъй безчувствено бе поведението й, когато я поведоха обратно към затвора. Обкованата с желязо врата се затвори зад гърба й и тя се скри от хорските погледи. Но мълвата твърди, че някои видели алената буква да хвърля зловещи отблясъци по сводовете на тъмничния коридор, по който минала грешницата.
Глава IV
Разговорът
След завръщането си в затвора Хестър Прин изпадна в такъв пристъп на нервна възбуда, че се наложи да бъде поставена под постоянно наблюдение, за да не би да посегне на себе си или в безумието си да стори нещо лошо на бедното отроче. Привечер, като се видя, че не ще може да бъде укротена нито с укори, нито със заплахи, тъмничарят Бракет реши, че трябва да се повика лекар. Имало такъв човек и той бил вещ във всички християнски методи на лечение, както и в онова, което би могло да се научи от диваците за лековитите билки и корени в гората. А от компетентна помощ действително имаше огромна нужда — ако не толкова за Хестър, то за бебето, което заедно с кърмата, изглежда, бе погълнало и цялото вълнение, мъка и отчаяние, обзели майката. То се гърчеше от болки и крехкото му телце представляваше внушителна миниатюра на душевното терзание, което Хестър Прин бе изживяла този ден.
Следвайки тъмничаря, в килията се появи странникът, чието присъствие в тълпата бе тъй мощно завладяло осъдената с алената буква. Той бе вкаран в затвора не защото го подозираха в някакво престъпление, а защото това бе най-лесният и удобен начин да се отърват от него, докато съдиите се разберат с индианските първенци относно размера на откупа. Името му било Роджър Чилингуърт. След като го въведе в килията, тъмничарят се задържа за малко, озадачен от настъпилата сравнителна тишина — само детето продължаваше да стене, а Хестър Прин бе замряла моментално.
— Моля те, приятелю, остави ме насаме с моята пациентка — каза лечителят. — Вярвай ми, добри ми тъмничарю, скоро ще има покой в твоите владения и ти обещавам, че отсега нататък мистрис Прин ще бъде по-смирена.