— Хестър — поде той, — няма да те питам нито къде, нито как си се подхлъзнала в пропастта или по-точно казано, си се възкачила на позорния пиедестал, на който те намерих. Причината е близка до ума — моето безумие и твоята слабост. Аз, труженикът на мисълта, книжният червей, изгризал томовете на най-прочутите библиотеки, човек-развалина, отдал най-хубавите ся години, за да подхранва всепоглъщащата си мечта за знания, какво право имах аз да се свързвам с младост и красота като твоите! Как можах да се заблудя аз, недъгавият по рождение, че интелектуалните дарби могат да прикрият физическия дефект в мислите на едно младо момиче! Наричат ме мъдрец. Да бе мъдростта на мъдреците се простирала и върху тях самите, бих могъл да предвидя всичко това. Бих могъл да се досетя, че щом изляза от тъмния, неизбродим лес и се озова в това християнско селище, първа ти, Хестър Прин, ще се изпречиш пред очите ми, изправена като паметник на позора пред хората. Не, не, още от момента, когато след брачния обред заслизахме по старите църковни стълби, бих могъл да съзра огнените езици от кладата на твоята алена буква в края на общия ни път!
— Ти знаеш — прекъсна го Хестър, която, макар да бе потисната, не можа да преглътне последния коварен удар по белега на нейния позор, — ти знаеш, че винаги съм била откровена с теб. Не съм изпитвала, нито съм се преструвала, че изпитвам любов към теб.
— Вярно — съгласи се той. — Моя беше грешката, както вече казах! Но преди да те намеря, животът ми изглеждаше тъй пуст, светът — така безрадостен. Сърцето ми, готово да приеме много гости, си оставаше самотно и студено, лишено от домашното огнище. А аз копнеех да запаля огън в него. Струваше ми се, че макар да бях стар, мрачен и недъгав, имах правото да се надявам да получа и аз от простите радости на щастието, щедро пръснато по широкия свят да има за всички. Тогава, Хестър, аз те пуснах в сърцето си, в най-съкровените му кътчета, и се опитах да те сгрея с топлината, която пораждаше там присъствието ти.
— Аз ти причиних голямо зло — промълви Хестър.
— Ние взаимно си причинихме зло — възрази той. — Първата злина извърших аз, като подмамих неразцъфналата ти още младост да влезе във фалшив, неестествен съюз със старостта ми. Така че като човек, който ненапразно се е занимавал с размисъл и философия, аз няма да се поддам на желание за мъст, няма да ти сторя нищо лошо. Между теб и мен сметките са чисти. Но, Хестър, на този свят живее човекът, който е длъжник и на двама ни! Кой е той?
— Не ме питай! — отговори Хестър Прин, като го гледаше твърдо в очите. — Никога не ще узнаеш!
— Никога ли? — усмихна се той мрачно, уверен в собствената си проницателност. — Никога не ще узная кой е?! Повярвай, Хестър, малко са нещата, било то в заобикалящия ни свят или до известна граница и в невидимата сфера на мисълта, които могат да останат скрити от човека, заел се с всички сили и средства да разреши някаква загадка. Ти можеш да опазиш тайната си от любопитната тълпа. Можеш да я скриеш от свещениците и съдиите, както направи днес, когато се опитваха да изтръгнат от сърцето ти името на твоя съучастник, за да го принудят да заеме мястото си на пиедестала до теб. Но с мен е друго. Аз се заемам с издирването, изпълнен със съвсем различни чувства. Ще търся аз този човек със същата страст, с която съм търсил истината в книгите, златото в алхимичните си опити. Ние с него сме свързани и няма начин да не го позная. Той ще се разтрепери. Внезапно, неочаквано ще потръпна и аз. Рано или късно той неминуемо ще ми падне в ръцете!
Под изгарящия поглед на сбръчкания учен Хестър Прин сключи ръце над сърцето си в ужаса си да не би той начаса да прочете тайната й, скрита там.
— Няма да откриеш името му? Все едно, той е в ръцете ми! — пак поде възрастният мъж с такава увереност, сякаш бе побратим със съдбата. — Той не носи твоята позорна буква върху дрехата си като теб, но бъди сигурна — аз ще я прочета в душата му. Ала ти недей да се страхуваш, че той ще пострада. Недей да се тревожиш, че мога да попреча на небето да му определи възмездието или пък че ще взема да пожертвувам своите интереси и да го предам на правосъдието на човека. Животът му не е заплашен, нито пък славата му, ако, както предполагам, той е човек почитан. Нека да живее! Нека се крие както може зад кухото си достойнство. Все едно, той ще ми падне!
— Държиш се, сякаш си изпълнен с милосърдие — продума Хестър объркана и ужасена, — а говориш като някакво чудовище!