— От теб, която някога ми бе съпруга — продължи ученият, — ще искам само едно: не издаде любовника си, не издавай и мен! Тук не ме познава никой. Пред жив човек не се изпускай, че някога си ме наричала свой съпруг. В този див, затънтен край смятам да свия гнездо. Че с никого и нищо не съм свързан нийде, а тук живеят жената, мъжът и детето, с които ме свързва най-тесният съюз. С любов или омраза е скрепен той, за зло или добро — е без значение! Ти си моя, Хестър Прин, и всичко твое е и мое. Моят дом е до теб и до него. Само не ме издавай!
— Защо искаш това? — попита Хестър, която по необясними за нея причини се отвращаваше от мисълта за такова тайно обвързване. — Защо веднага да не се откриеш кой си и да се отречеш от мен?
— Да кажем — отвърна той, — че не желая да понеса безчестието, с което се очерня съпругът на невярната жена. Може да имам и други някакви причини. Стига ти да знаеш само, че съм решил да завърша живота си под чуждо име. Нека другите да вярват, че мъжът ти е загинал и че от него нивга не ще получиш вест. Не давай вид, че ме познаваш, ни с дума, нито с жест, ни с поглед. А само да си ме издала знаеш на кого — прави му сметка! Че в моите ръце са и честта, и положението, и животът му. Тъй че внимавай!
— Ще пазя тайната ти, както пазих неговата! — каза Хестър.
— Закълни се! — поиска той.
И тя се закле.
— А сега, мистрис Прин — каза старият Роджър Чилингуърт, както ще го наричаме занапред, — аз те напускам и те оставям насаме с детето ти и с алената буква! Какво гласи присъдата ти, Хестър? Трябва ли да носиш значка и в съня си? Не те ли плаши мисълта, че ще те спохождат кошмарни съновидения?
— Защо така ехидно се подсмихваш? — попита Хестър, разтревожена от израза в очите му. — Ти да не си Черния човек, дето се скита из околните гори? Да не би да ме подмами да приема сделка, която ще погуби душата ми?
— Не твоята душа! — отвърна той и отново се усмихна. — Не, не твоята!
Глава V
Ръкоделието на Хестър
Хестър излежа тъмничната си присъда. Вратата на затвора се отвори и тя излезе под слънцето, което грее за всички еднакво, но на което изкривеното й от мъката въображение приписваше едничката цел — да осветява алената буква на гърдите й. Първите й стъпки на свобода сега, когато никой не я гледаше, трябва да бяха по-мъчителни и от шествието и зрелището, описани преди, в които тя бе центърът на позора, сочен от всички с пръст. Тогава я крепяха нечовешкото напрежение и борческият й дух; благодарение на тях изпитанието й се превърна в някаква зловеща победа за нея. Тъй като това беше едно отделно, изолирано събитие, което нямаше никога да се повтори, тя можеше да си позволи да изхаби за преживяването му жизнената енергия, необходима за дълги мирни години. Същият закон, който я осъждаше — един гигант, суров на вид, чиято крепка желязна десница обаче се вдига не само да унищожава, но и да подкрепя, — й бе помогнал да не се огъне в ужасния миг на позора й. Ала сега самотните й стъпки извън прага на затвора слагаха началото на ежедневието и тя трябваше да носи тежкия си кръст, без да разчита на прилива на допълнителни сили, или да се остави той да я смаже. Не можеше повече да черпи от резерва на бъдещето, за да посрещне настоящата си скръб. Утрешният ден щеше да дойде със своите страдания, както и следващият, и по-следващият. Всеки ден щеше да носи все нови и нови терзания, също тъй непосилни като днешното. Ден след ден ще се приближава далечното бъдеще, но тя така и няма да се освободи от теглото си, а отминаващите дни и години ще струпват още и горчивината си върху тегнещия камък на срама. Постепенно тя ще изгуби окончателно своята индивидуалност и ще се превърне в обобщен символ, който всеки проповедник и моралист ще сочи като живо въплъщение и ярка илюстрация на женската измамност и греховна страст. Младите и чистите ще бъдат научени да се вглеждат в нея и в алената буква, пламнала на гърдите й — в нея, дъщерята на почтени родители, майката на бъдеща жена, сама доскоро непознавала порока, — и да виждат олицетворението, плътта, физическия облик на греха. С позора ще си легне тя и в гроба и той ще бъде нейният единствен паметник.
Може да изглежда странно, че в този широк свят, след като присъдата й не я задължаваше да остане в далечното, затънтено пуританско селище и тя бе свободна да се завърне в родината си или където пожелае в Европа и да изчезне преобразена под нова външност и ново име; когато пътеките на тъмната, неизбродима гора можеха да я отведат при един народ, чужд в обичаите и начина си на живот на закона, който я осъждаше, и по-близък до неукротимата й натура, тази жена продължаваше да нарича свой дом единственото място, където тя не можеше да бъде друго освен жив пример на безчестието. Някакво чувство на обреченост, неумолимо и неизбежно като съдбата, почти винаги принуждава хората да се задържат, зареяни като призраци, по местата, където някакво върховно събитие е станало център на целия им живот. При това колкото по-тежка е скръбта, зачернила дните им, толкова по-яко тя ги приковава. Падението и срамът й се оказаха корените, които Хестър пусна в тази земя. Тя сякаш се бе преродила и придобила по-изявени способности за приспособяване отпреди, та този горист край, който пришълците тук все още намираха противен на вкуса си, за нея се бе превърнал в дом — див и неприветлив, но пък за цял живот. Всички кътчета на земята, дори и селцето в провинциална Англия, където тя имаше чувството, че майка й продължава да съхранява нейното щастливо детство и безупречно моминство, подобно на отдавна омалели дрехи, й бяха чужди в сравнение с тези места. Свързана бе тя с верига от желязо тука, която се впиваше дълбоко в сърцето й и нищичко не можеше да я разчупи.