И така, не след дълго Хестър си спечели славата, с каквато в наши дни се ползува една модистка. Дали поради съчувствие към злощастната й съдба, поради болезнено любопитство, приписващо незаслужено значение дори и на най-обикновените, ненужни неща, поради някаква друга неуловима причина, която тогава, както и сега, е била достатъчна, за да получат някои хора онова, което други не са могли, или защото с изкуството си Хестър Прин наистина задоволяваше една реална, незапълнена потребност, но тя винаги имаше толкова прилично платени поръчки, колкото можеше да поеме. А може би суетата предпочиташе да се самоунижава, като се обличаше за тържествените пищни ритуали в изящните дрехи, изработени от ръцете на грешница. Мотивите, бродирани от нея, красяха рюша на губернатора, шалчетата на военните, яките на свещениците, шапчиците на бебетата. Те потъваха с ковчезите на мъртвите в земята да ги разяжда плесента. Но не се знае ни един случай Хестър да е била викана да гарнира бялото було, предназначено да прикрива целомъдрената плахост на някоя младоженка. Това бе сигурен знак, че обществото не знаеше пощада в яростната си ненавист към греха й.
Хестър гледаше да припечели само толкова, колкото да може да просъществува най-скромно и дори аскетично и да не трябва да подлага на лишения детето. На себе си тя шиеше единствено от най-грубите платове, в най-убитите цветове и нямаше други украшения освен алената буква, която бе осъдена да носи. Ала детето си обличаше с някаква удивителна, приказна находчивост, така че да подчертае въздушната прелест, проявила се отрано в малкото момиченце, но явно и за нещо друго, на което ще се спрем по-нататък. Като отделеше и този дребен допълнителен разход, за да нагизди малката, всички доходи, останали й в повече, Хестър раздаваше като помощи на по-малко окаяни от себе си хора, които твърде често не се стесняваха и да оскърбят ръката, подала им прехрана. Голяма част от времето си тя прекарваше в усърдно шиене на просто облекло за бедните, вместо да го използува несравнимо по-пълноценно за изкусното си ръкоделие. Вероятно вярваше, че като се отдава с часове на механичен ръчен труд и жертвува насладата на художника от творчеството, може да изкупи греха си. В нейната натура имаше нещо богато, чувствено, ориенталско — някаква жажда за разточителна красота, — за което тя намираше един-единствен отдушник в живота си: изящната везба. Жените изпитват непонятно за мъжете удоволствие да си вадят очите над разни сложни бродерии. Може би в тях Хестър е изливала любовта, препълвала сърцето й. Като всички останали, и радостта, с която я даряваше везмото, тя считаше за грях. Такива извънмерни, нездрави угризения на съвестта по толкова невинен повод не са присъщи обаче за искреното и дълбоко разкаяние, а крият в себе си нещо съмнително, нещо дълбоко порочно.
И така, Хестър Прин успя донякъде да се наложи в обществото. Макар да бе белязана със знак, по-мъчителен за женското сърце от клеймото върху челото на Каин, тя по природа не падаше лесно духом и бе прекалено даровита, за да могат безвъзвратно да я отлъчат. Нищо в общенията й с хората обаче не я караше да се чувствува своя сред тях. С всеки жест, с всяка дума, а нявга и с мълчанието си те й даваха да разбере или направо заявяваха, че е прокуденица и има също толкова общо с околните, колкото ако идеше от друга планета или контактуваше с природата чрез други органи и сетива. Хестър стоеше настрани, но не и надалеч, от всекидневните човешки преживявания на своите съграждани, подобно на призрак, навестил познатото огнище, който не може нито да се покаже, нито да даде някакъв знак за присъствието си; не може да се присъедини към семейното веселие, нито да сподели тъгата на близките си; а дори и да успее някак да преодолее забраната и да прояви съчувствието си, не може да предизвика нищо друго освен вледеняващ ужас и безкрайна погнуса. Всъщност точно тези чувства, заедно с безпределно презрение, изглежда, бяха единствените останали за грешницата в хорските сърца около нея. Времената не бяха на любезностите и макар че тя разбираше добре и трудно би могла да забрави положението си, често й го приподнасяха в огледалото на и без това извънмерно изостреното й себеусещане, с което сякаш всеки път отново сипваха по шепа сол в раните й. Както вече споменахме, бедните, на които даваше милостиня, нерядко обсипваха с хули ръката, протегната да ги нахрани. Знатните дами, чиито прагове прекрачваше във връзка със своята работа, също така не пропускаха да налеят по някоя капка жлъч в сърцето й: понякога с чисто женско изкуство те използуваха алхимията на тихата злоба, за да превърнат обикновените дреболии в коварна отрова; друг път прибягваха и до не чак толкова рафинирани намеци, които се сипеха върху беззащитната гръд на жертвата като тежки удари по люта рана. Хестър бе натрупала огромен опит да се владее в случаи като тези и да не отвръща с друго освен с ярката червенина, която нахлуваше неудържимо в бледите й страни, за да се върне отново в глъбините на сърцето й. Тя бе образец на търпението, като истинска мъченица, но избягваше да се моли за враговете си, понеже се боеше, че въпреки желанието си да им прости думите й за благословия ще се превърнат в клетви.