По този и по хиляди други начини Хестър бе подлагана на непрестанни терзания, отредени й за цял живот от коварната, неумолима присъда на пуританския трибунал. Спреше ли я на улицата свещеник да й държи кратко нравоучително слово, тълпа от ухилени и смръщени люде тутакси заобикаляше бедната грешница. Влезеше ли в църква в неделя, с надеждата да срещне всеопрощаващата празнична усмивка на всевишния, много често й се случваше да чуе проповед за себе си. Лека-полека започна да се бои и от децата. Получили от родителите си смътна представа, че в тази тъжна жена, безшумно обикаляща града, непридружавана от никого освен от едно-единствено дете, има нещо ужасно, те я изчакваха първо да отмине, сетне я погваха с крясъци, подвиквайки постоянно една дума, която явно не им говореше нищо и поради това бе толкова по-убийствена за нея. Папагалското повторение сякаш идеше да покаже, че нейният срам се е разчул навред и всичко живо го е узнало. Не би могло да я измъчи по-жестоко, дори за черния й грях да бяха зашушукали листата на дърветата, дори да бе се разбъбрил летният ветрец за него, дори да бяха го разтръбили виещите зимни вихри! Не по-малко я терзаеха и погледите на новодошлите, които неминуемо се заглеждаха с любопитство в алената буква и от това тя отново се впиваше като нажежено желязо в сърцето на страдалната жена. Хестър едвам успяваше да се удържи в такива минути, но колкото и скъпо да й струваше, тя ни веднъж не вдигна ръка да прикрие позорния символ. Ала също тъй непоносима болка й причиняваха с погледите си и старите й съграждани, чиято студена осведоменост направо я пронизваше. С една дума, за Хестър Прин нямаше нито миг покой от безмилостните хорски очи. Те се впиваха постоянно в буквата и раната под нея не можеше да заздравее, а все по-лошо загнояваше.
Но понякога, веднъж на много дни и дори месеци, тя усещаше, че върху клеймото на позора се спира поглед — човешки поглед, — който й носеше моментно облекчение, все едно, че някой страдаше наравно с нея. Тозчас обаче болката й се завръщаше удвоена, че за едно кратко мигновение тя бе съгрешила пак. Само Хестър ли бе грешна?
Мъчителната, несподелена участ на тази жена не можеше да не даде своето отражение върху въображението й и ако тя не бе така стабилна по отношение на разума си, както и духом, кой знае как би го изкривила. Както си кръстосваше самотно малкия свят, с които бе външно свързана, на Хестър от време на време й се струваше — истина ли бе или внушение, но то бе твърде силно, за да може да му устои, — че алената буква я е надарила с шесто чувство. За свой ужас тя вярваше и беше безсилна пред тази вяра, че е развила интуитивен усет за греха, скрит в чуждите сърца. Тя бе потресена от разкритията, направени по този начин. Какво ли означаваха те? Какво друго освен козните на дявола, който се старае да убеди дърпащата се жертва, все още непредала се докрай, че много често непорочната външност е само лъжовна маска и че ако тя бъде свалена и истината за всички — извадена наяве, множко ще да са гърдите, по които ще запламти алената буква на Хестър Прин? Или пък в тези тъй озадачаващи, но тъй отчетливи внушения трябваше да види самата действителност? Нямаше по-страшно, по-отвратително изпитание за нея от тази интуиция. Хестър изпадаше в недоумение и гняв, когато тя заработеше натрапчиво в най-нелепите възможни случаи. Така например аленото петно на гърдите й подскачаше приветствено при вида на някой благочестив духовник или съдия, образец на набожността и справедливостта, постарому почитан и възвеличаван като най-възвишения сред смъртните, техен посредник при ангелите. „Кой ли нечестивец минава?“ — запитваше се Хестър и повдигаше с мъка очи, а наоколо — ни жива душа, само този светец! Друг път тайнственото чувство за сестринство упорствуваше в гърдите й пред осъдителната гримаса на някоя праведница, която според мълвата цял живот била опазила неразтопен снега в пазвата си. Какво общо можеше да има снегът, от слънце невидян, на таз матрона с изгарящия срам върху гръдта на Хестър? Понякога се случваше да я бодне в сърцето вълнуващо откритие: „Виж, една посестрима иде насреща!“ И като вдигнеше очи, тя забелязваше как някоя девойка хвърля срамежлив поглед изпод ресници към алената буква и начаса извръща глава, а по младите страни се разлива блед, смразен румянец, сякаш, макар и кратък, този допир бе опръскал с кал нейната невинност. О, демоне, който си избрал за талисман този съдбоносен символ, нима не ще оставиш неосквернено ни младо, нито старо, та тази бедна грешница да има кого да почита? Обезверяването без съмнение е една от най-печалните последици на грехопадението. Та нека да приемем като доказателство за това, че таз злочеста жертва на собствената си слабост и на суровия човешки закон не бе докрай покварена, нейната неуморна борба да запази илюзията си, че е най-ниско падналата от всички на света.