В променливия външен облик на малката се отразяваше най-точно разностранната й натура, както многолика, така и многопланова. Но ако Хестър не се лъжеше в тревогите си, дъщеря й бе лишена от връзка с реалното и от способността да се приспособява към света, в който бе родена. Детето не бе подвластно на сковаващите общоприети норми. За неговата поява на този свят бе прекрачен велик закон и следователно то бе същество, изградено може би от най-красивите, блестящи качества, ала в объркан или непонятен, свойствен само нему вътрешен ред, в чието привидно хаотично разнообразие трудно би могъл да се прозре скрит смисъл и система. Хестър можеше да намери някакво обяснение за характера на дъщеря си — и то твърде смътно и непълно — единствено като си спомнеше каква е била тя самата през онези съдбоносни дни, когато душата на Пърл се е извайвала в света на идеалното, а плътта й — в света на материалното. Тогава духовният светлик на нероденото създание е набирал лъчите си през пречупващата преграда на възбуненото майчино сърце, та колкото и чисто бели да са били те в началото, не са могли да не се обагрят от пурпура и златото в пламъците, от черната сянка и непомрачената светлина на кипящата там кръв. Така стихията, бушувала някога в душата на Хестър, бе взела връх и се бе увековечила в Пърл. Сега майката разпознаваше в детето си своя непокорен, отчаян, опърничав нрав, непостоянството на настроенията си и дори черните облаци на мрачно отчаяние, често надвисвали над нея. Окъпани в утринните зари на детската доброта за момента, те пак грозяха в по-късен час от жизнения път на Пърл да почнат да изригват постоянно яростни вихрушки и урагани.
В онези времена послушанието вкъщи се е налагало значително по-строго от сега. Погледът изпод вежди, строгото мъмрене и честият бой с пръчка, подкрепени с авторитета на Библията, се използували не просто като отделни наказания за конкретни провинения, а като редовна серия от назидателни средства за изграждането и утвърждаването на всички детски добродетели. Ала Хестър, самотната майка на това едничко дете, не рискуваше особено да прекали с родителската строгост. Като съзнаваше обаче собствените си прегрешения и беди, тя се стараеше отрано да наложи бдителна, макар и нежна опека над безсмъртието на детската душа, поверено в нейните ръце. Но тази задача не бе по силите й. След като се опита и с усмивка, и с гълчене и се увери, че всичките й усилия са напразни, Хестър бе принудена в края на краищата да скръсти ръце и да остави Пърл на собствените й пориви. Тя бе в състояние, разбира се, със сила да принуди момиченцето да започне или да престане да прави нещо, но такова налагане на волята й не оставяше никакъв по-траен ефект. Що се отнася до която и да е друга възпитателна мярка, насочена било към разума, било към сърцето на малката, Пърл можеше да се откликне, а можеше и да си направи оглушки, според това какво й подсказваше моментният каприз. Още от бебе майка й се научи да разпознава един особен израз в нейните очи, който предупреждаваше, че е съвсем безполезно да се настоява, изисква или умолява. В подобен момент погледът й бе тъй разумен и заедно с това неразгадаем, тъй своенравен, понякога и тъй злобен, но обикновено съпроводен с такива изблици на буйна радост, че Хестър неволно се питаше дали все пак малката Пърл действително е човешко чедо. Тя приличаше по-скоро на малка въздушна нимфа, която, щом се насити на причудливите си лудории върху къщния под, ще се усмихне лукаво и ще отлети. Когато в своенравните й блестящи антрацитови очи се появеше този поглед, той й придаваше някаква странна отчужденост и недосегаемост, сякаш зареяна в простора, тя бе готова всеки миг да изчезне като мъждукащо, блуждаещо огънче, довеяно Бог знае откъде и потънало в неизвестността. Щом го съзреше, тласкана от непреодолима нужда, Хестър се спускаше да догони малката фея, която в такива минути винаги припваше да бяга, притискаше я силно до гърдите си и я обсипваше с целувки, не че чак толкова преливаше от любов, колкото, за да се убеди, че Пърл наистина е същество от плът и кръв, а не съвсем ефирна. Ала смехът на момиченцето в обятията й, макар да звънтеше с трелите на веселието, само още повече засилваше мъчителните съмнения на майката.