Вкъщи, из стаите или на двора, Пърл не чувствуваше особена нужда от приятелчета. Вечно безпокойният и изобретателен дух не се уморяваше да пръска вред магията на живота и да я вдъхва на всяка вещ, попаднала пред очите й, със същата бързина, с която пламъкът на факлата обгръща онова, до което се допре. Най-невероятните неща — някоя пръчка, вързоп парцали или цвете — се превръщаха в послушни марионетки под влиянието на нейното вълшебство. Без да изменят външността си, те оживяваха и придобиваха необходимия морален облик, за да разиграят драмата, която в тоз момент владееше сцената във вътрешния мир на Пърл, и с нейното единствено детско гласче заговорваха многобройните въображаеми млади и стари герои. На вековните борове — черни, строги и състарени, дето знаят само да охкат и да хленчат, духне ли вятърът — не им трябваше много, за да заприличат на възрастни пуритани; а на най-противните бурени в градината подхождаше да бъдат децата им, които Пърл ожесточено съсичаше и скубеше. В какво поразително, неизброимо разнообразие на форми изливаше тя въображението си, макар че не проявяваше никакво постоянство, ами се хвърляше от едно състояние на крайна възбуда, при което се носеше насам-натам във вихрен танц, докато не грохнеше за миг, сякаш напълно изтощена от трескавото си усърдие, в друго, не по-малко буйно от предишното. По туй малката можеше най-добре да се сравни с фееричната игра на Северното сияние. Колкото до разпаленото й въображение и живия й млад ум, тя бе като всички надарени деца, но с тази разлика, че липсата на другарчета я принуждаваше постоянно да ги замества с измислени от нея образи. И което е най-странното, Пърл ненавиждаше до едно творенията си. В нейното сърце и душа ни веднъж не се роди приятел, затова пък семената на отровното биле тя пръскаше с широка ръка и едвам дочакала изникването на армии от въоръжени до зъби врагове, се хвърляше незабавно да воюва. Неописуемо тягостно бе особено за майката, която виждаше първоизточника на злото в собственото си сърце, да наблюдава как това толкова крехко създание се убеждава постоянно във враждебността на заобикалящия го свят и с всички сили се подготвя да развие такива качества в себе си, които ще го доведат до победния край в предстоящия двубой с него.
Докато се взираше в Пърл, Хестър Прин час по час отпускаше ръкоделието на коленете си и въпреки усилията, които полагаше да се удържи, простенваше: „Кажи ми, Боже, ако все още ме имаш за своя дъщеря, кажи ми — що за създание е туй, дето съм го родила на таз земя?“ Тогава Пърл — дочула ли бе майчиния вопъл, или по някакъв тайнствен път бе доловила пристъпа на силна болка в Хестър? — обръщаше към нея красивото си, ясно личице, което грейваше в дяволита усмивка, и после пак се връщаше към игрите си.
Не можем да пропуснем и още една особеност в поведението на детето. В какво, мислите, то за пръв път съзнателно се загледа? Във всеки случай не в майчината усмивка, на която бебетата обикновено отвръщат с онова едва доловимо, незавършено потрепване в ъглите на мънинките устенца, за което после дълго майките се питат с надежда и умиление усмивка ли е било, или не. Вниманието на Пърл бе привлечено за първи път от нещо съвсем друго — уви! — от алената буква на майчините гърди! Един ден, докато Хестър се надвесваше над люлката, детето прикова поглед върху блестящата сърмена обшивка на емблемата и протегна ръчички да я хване, при което съвсем не колебливо, а напълно определено се усмихна с израза на голям човек. Дъхът на майката секна, тя сграбчи съдбоносния знак и инстинктивно се опита да го изтръгне, за да се освободи от неимоверното терзание, което малката й причиняваше с целенасоченото си движение. И сякаш този отчаян жест бе направен специално за нейно забавление, Пърл отново устреми погледа си към родителските очи и се усмихна. От този миг нататък Хестър бе винаги като на тръни с нея и можеше спокойно да се наслаждава на материнството си единствено когато момиченцето спеше. Вярно е, че понякога минаваха цели седмици, без погледът му да попадне на алената буква, ала рано или късно това се случваше, и то всеки път все тъй неочаквано, както настъпването на внезапната смърт, и все с познатата усмивка и особения израз в бебешкия взор.