Веднъж стана така, че своенравните, палави огънчета пламнаха в очите на малката тъкмо когато Хестър се бе загледала в собственото си отражение в тях, както обича да прави всяка майка. И най-неочаквано — понеже самотното тревожно женско сърце е постоянна жертва на необясними видения — на нея й се стори, че съзира в черното огледало на детските зеници не своя умален портрет, а съвсем друго лице. Демонично, лукаво и злобно, то все пак й бе добре познато с чертите си, макар и рядко да го беше виждала усмихнато и никога — разкривено в сарказъм. Като някой зъл дух, вселил се в момиченцето, то подигравателно надничаше навън. Тази илюзия, вече не толкова отчетлива, но все тъй мъчителна, продължи и по-нататък многократно да спохожда Хестър.
Един летен ден Пърл, която бе достатъчно пораснала да тича из двора, се забавляваше, като береше китки полски цветя и ги хвърляше едно по едно по гърдите на майка си. При всяко попадение по алената буква тя изразяваше възторга си с буйни самодивски танци. Изпървом Хестър посегна да прикрие с ръце гърдите си. Ала от гордост, от примирение ли или защото чувствуваше, че това невъобразимо мъчение най-успешно би могло да доведе до изкуплението на греха й, тя надви над себе си и бяла като смъртник, не отпусна рамене и не помести тъжния си поглед от очите на малката лудетина. Цветята продължаваха да се сипят безпогрешно в целта и покриваха гърдите на страдалката с рани, за които тя не знаеше да има цяр ни на този, ни на онзи свят. Най-сетне, като се нахвърля до насита, Пърл се укроти и погледът й се срещна с майчиния. Из бездънната пропаст на черните детски очи надникна, или поне на Хестър така се стори, ехидният лик на демончето.
— Чедо мое, кажи, какво си? — изплака майката.
— Твойта мъничка Пърл! — отвърна детето през весел смях и се захвана да танцува и да се криви като малък опашатко, на когото всеки миг може да хрумне да изхвърчи и през комина.
— Ти наистина ли си мое дете? — попита Хестър, и то донякъде с искрена заинтересованост, понеже не изключваше възможността това удивително интелигентно дете всъщност да знае тайната на своето съществуване и ей сега да реши да й я открие.
— Да, аз съм малката Пърл! — повтори детето и продължи да лудува.
— Ти не си мое дете. Ти не си моята Пърл! — рече майката полу на шега, защото често й се случваше да я избие на смях тъкмо когато страдаше най-жестоко. — Кажи тогава, какво си ти и кой те праща тука?
— Ти трябва да ми кажеш, майко! — стана изведнъж сериозно момиченцето, приближи се до Хестър и се притисна силно до коленете й. — Моля те, кажи!
— Праща те баща ти, който е на небето — отвърна Хестър колебливо, което детето не пропусна да забележи. Капризният й нрав ли я подтикна или пък някой зъл дух, но тя забоде малкото си показалче в алената буква.
— Не ме праща той! — извика уверено Пърл. — Аз нямам баща на небето!
— Шт! Замълчи, дете! Така не се говори! — едва сподави стона си майката. — Всички ний сме пратени от него на този свят. И мене, твойта майка, той е пратил тука, а що остава за тебе! И ако това не е така, кажи тогава, отде се взе такова, горско чедо самодивско?
— Ти кажи! Кажи! Кажи! — заповтаря Пърл, забравила вече сериозния тон и обърнала го на игра. — Ти трябва да ми кажеш!
Ала Хестър, която сама се губеше в мрачния лабиринт на догадките, нищо не бе в състояние да каже. Без да знае да плаче ли, или да се смее, тя си спомни бабините деветини, разпространявани от съгражданите й. Загубили надежда да узнаят кой е бащата на бедната Пърл и съдейки по някои нейни странности, те бяха решили, че тя е изчадие адово, подобно на онези, които още от старите католишки времена се появяват периодически, с помощта на майчиния грях, за да извършат някакви черни дела. Лутер според клеветите на църковните си врагове също уж бил от това дяволско котило. Пък и Пърл далеч не бе единственото дете, на което пуританите в Нова Англия приписваха такова долно потекло.
Глава VII
Приемната на губернатора
Един ден Хестър Прин се запъти към дома на губернатора Белингам, за да остави чифт ръкавици, които й бе поръчано да украси с бродерия и реснички, както подобава за официални случаи; макар че поради превратностите на изборите бившият управител бе слязъл две-три стъпала по-надолу по обществената стълбица, той все още заемаше важен и почтен пост в управата на колонията.
Имаше и друга причина, далеч по-сериозна от ръкавиците, която караше Хестър да търси в този ден среща с личност с такова голямо влияние в градските дела. До нейните уши бе стигнало, че от страна на някои изтъкнати граждани, знаменосци на най-строгите принципи на реда и вярата, се крояха планове да й отнемат детето. Изхождайки от предположението, както бе споменато, че Пърл е изчадие на нечестивия, тези праведни люде не без основание твърдяха, че християнската загриженост за душата на майката им повелява да отстранят туй препятствие по пътя към нейното спасение. От друга страна, ако детето проявеше способност да се развива в морално и религиозно отношение, тъй че душата му да постигне вечното спасение, очевидно то би се радвало на много по-добри възможности за това в ръцете на по-достойни и мъдри от Хестър опекуни. Говореше се, че губернаторът Белингам е един от най-разпалените привърженици на тази идея. Може да изглежда странно и дори направо абсурдно, че подобен въпрос, който в по-късни времена не би отишъл по-високо от градската управа, се бе оказал в нашия случай обект на широко обсъждане и по него вземаха страна много изтъкнати държавници. Ала в тази епоха на патриархална простота дори въпроси от още по-малък обществен интерес и значение пред благополучието на Хестър и нейното дете по странен начин се смесваха със законодателните и държавническите дела. Горе-долу около времето на нашия разказ се стигна дотам, че спорът за собствеността над една свиня доведе не само до ожесточени схватки в законодателния орган на колонията, но предизвика и една важна промяна в структурата му.