Няма съмнение обаче, че всеки от двамата сурови, навъсени пуритани би сметнал за предостатъчно възмездие за греховете си факта, че след такъв голям промеждутък от време старият, покрит с дебел слой почтен мъх ствол на семейното дърво е родил на най-горната си издънка лентяй като мен. Ни една от целите, които някога съм си поставял, не би им се видяла достойна; нито пък успехите ми, ако изобщо съм имал такива извън семейния си живот, биха им изглеждали другояче освен недостойни, ако не и направо срамни. „Какво работи той?“ — „Пише книжки!“ — си шепнат двете сиви сенки на моите прадеди. „Що за занятие е туй? Що за начин да славиш Бога, да бъдеш полезен на съвременниците си? Ами че този нехранимайко с нищо не е по-добър от някой свирач!“ Такива комплименти достигаха до мен през пропастта на времето от моите прапраотци! Ала колкото и да ме презират, в мен са заложени дълбоко много от техните черти.
Благодарение на тези двама ревностни и енергични мъже родът ни пуснал дълбоки корени и останал да живее тук, при това неизменно в благоприличие, от самото основаване на града. Нито един негов член, доколкото знам, не го е посрамвал, но от друга страна пък, почти никой след първите две поколения не е извършил нещо забележително или поне нещо, което да заслужава внимание. Постепенно родът се скривал все повече от погледа, подобно на онези стари къщи из улиците на Салем, които са до половина засипани от наноси. В продължение на повече от сто години син следвал пътя на бащата в морето; всяко поколение имало своя побелял капитан, който слизал от капитанския мостик, за да се прибере край домашното огнище, докато в същото време голобрадо момче заемало полагащото му се по наследство място край мачтата, за да срещне с гърдите си солените пръски на бурята, обливали и бащата, и дядото. Момчето, и то по реда си, се издигало от моряшкия бак до капитанската кабина и след години на бурни морски странствувания по света се завръщало у дома, за да посрещне там старостта и смъртта и да смеси праха си с родната земя. Един род, свързал тъй дълго съдбата си с дадено място, където са се раждали и умирали много поколения негови представители, изпитва чувството за някаква особена принадлежност към всичко наоколо, на която не оказват влияние нито природни красоти, нито други обстоятелства от духовно естество. Това не е любов, а инстинкт. Новият жител на Салем, бил той някой току-що пристигнал или от второто поколение преселници, не може да претендира да се нарича кореняк; той не може и да си представи колко здраво, досущ като пиявица, се вкопчва старият заселник, имащ зад гърба си тривековна родова история, в късчето земя, приютило праха на предшествениците му. Няма значение, че това място не му носи радост, че са му дотегнали старите дървени къщурки, калта и прахолякът, плоскостта на релефа и манталитета, леденият източен вятър и смразяващата обществена атмосфера — тези, както и всички други недостатъци, реални или въображаеми, са без всякакво значение за него. Магията остава да действува със същата сила, все едно, че родното място е земен рай. Така стана и с мен. Имах чувството, че съдбата ми е отредила да хвърля котва в Салем, за да се знаят и по мое време специфичните черти на характера на нашия род, известен добре по тези места заради постоянството, с което, щом като някой негов представител легнел в гроба, друг продължавал, така да се каже, неговия обход по главната улица. От друга страна погледнато, именно появата на такова чувство доказва, че връзката, която е започнала да се изражда, трябва да се прекъсне. Не само картофът, но и човешката природа залинява, ако я садят отново и отново в една и съща изтощена почва. Моите деца са родени другаде и доколкото това зависи от мен, ще пуснат корени на ново място.