— Има истина в онова, което казва тя — започна пасторът с благозвучен и потреперващ, но тъй мощен глас, че целият хол екна, а кухите доспехи зазвънтяха. — Има истина и в думите на Хестър, и в чувствата, които ги диктуват. Господ й е дал детето и заедно с него — вътрешна способност да разбира, както никой друг сред смъртните, всичките потребности и странности на загадъчната му натура. Има нещо особено възвишено и свято, което, както ми се струва, свързва в този случай майката с нейното дете.
— Как да се разбира това, отче Димсдейл? — прекъсна го губернаторът. — Обяснете, моля!
— Друго не може и да бъде — продължи свещеникът, — защото инак ще трябва да приемем, че всевишният, създателят на всичко живо, е останал безучастен към сторения грях, все едно, че няма разлика между благочестивата любов и нечестивата страст. Това дете от грехопадението на бащата, от срамното прегрешение на майката е пратено от Бог постоянно да измъчва сърцето на жената, която сега така горещо и отчаяно ни умолява за правото то да остане с нея. Детето — единственото нейно щастие в живота — й е дарено с благословия! Несъмнено, както каза и самата майка, то е и нейно наказание; терзание, което идва в най-неочаквани моменти; раняваща, прободна болка, нестихваща агония, която я връхлита дори за миг да се отпусне в горчива радост. Не е ли това идеята, която тя е изразила в одеждата на бедното дете, та като две капчици вода то си прилича с аления знак, който безмилостно разкъсва майчиното му сърце?
— Добре го каза, братко! — възкликна мистър Уилсън. — А аз се боях, че тази жена не е имала друг умисъл, освен да превърне детето си в чучело.
— Не, не е така! — продължи мистър Димсдейл. — Повярвайте ми, тя съзнава какво велико чудо е извършил Господ, като е дал живот на това дете. И дай боже също тъй да осъзнае — което според мен е самата истина, — че този дар е пратен най-вече за да пази безсмъртието на майчината душа, както и за да пречи на сатаната да не я подмами да пропадне още по-дълбоко в черните бездни на греха. Така че от голяма полза е за тази клета грешница, дето й е поверено това дете с безсмъртната си душа, родено за вечна радост или скръб, да го възпитава чисто, непорочно, а то да й напомня всеки миг срама, но да й вдъхва и надежда, подкрепена със святата дума на твореца, че ако тя възпита детето си достойно за небето, тогава то ще заведе и нея там! В това окаяната майка е по-щастлива от злочестия баща. Заради Хестър Прин тогава, а и за бедното дете, да ги оставим двете, както провидението е намерило за добре да ги остави!
— Защо така се палиш, приятелю? — усмихна му се старият Роджър Чилингуърт.
— Думите на младия ми брат падат тежко на мястото си — добави преподобният мистър Уилсън. — Какво ще кажете, дълбокоуважаеми губернаторе? Той се застъпи добре за бедната жена, нали?
— Повече от добре — отвърна съдията — и аргументите му са такива, че още отсега ще смятаме въпроса за приключен, стига само тази жена да не стори нови простъпки. Ще трябва обаче да се погрижим или вие, или мистър Димсдейл да проверите, както подобава по всички правила, какво е научило детето от катехизиса. А когато му дойде времето, съседите, гаранти за честта й, да се погрижат щото Хестър да прати детето си да се учи и да се явява в църква за молитва.
След като си каза думата, младият свещеник се бе оттеглил встрани от групата и бе застанал тъй, че тежките гънки на завесата до стъклените врати донейде да прикриват лицето му. Слънцето пък хвърляше сянката му върху пода, където тя неудържимо трептеше под напора на пламенната му молба. Пърл, тази малка палава и своенравна фея, се промъкна до него и като хвана с двете си ръчички десницата му, опря бузка до нея. Тази ласка бе тъй нежна и ненатрапчива, че майка й, която я следеше с поглед, се запита: „Моята Пърл ли е това?“ Не че се съмняваше в способностите на детето да обича, но то обикновено проявяваше твърде бурно любовта си и надали имаше и два случая в живота му сърцето му да се е стопляло от подобна нежност. И тъй като, с изключение на дълго мечтаната взаимност в любовта от страна на жена, на този свят няма нищо по-сладко от детското предпочитание, което се дарява инстинктивно и спонтанно и, значи, предполага, че в нас наистина има нещо достойно за обич, пасторът се огледа, сложи ръка на малката главица, поколеба се за миг и целуна момиченцето по челото. С това се сложи край на необичайното за Пърл сантиментално настроение. Тя се разсмя и заподскача из хола с такава въздушна лекота, че мистър Уилсън се усъмни дали въобще докосва с пръсти пода.