— Тогава защо да не го споделят още приживе? — попита Роджър Чилингуърт, като погледна крадешком духовника. — Защо виновните не се възползуват веднага от това неизразимо утешение?
— В голямата си част те именно така постъпват — каза свещеникът, като се хвана за сърцето, сякаш обзет от внезапна остра болка. — Не един страдалец се е изповядал пред мен, и то не само в смъртния си час, ами когато се е радвал на крепко здраве и неопетнена чест. След такова излияние съм виждал с какво огромно облекчение си отдъхват тези съгрешили братя, сякаш най-сетне си поемат глътка свеж въздух, след като са били почти задушени в собствения си зловонен дъх. А и как би могло да бъде другояче? Нима окаяникът, който, да кажем, е убил, ще рачи да зарови трупа в сърцето си, наместо да го изхвърли вън, та другите да се оправят с него!
— И все пак някои тъкмо тъй погребват своите тайни — отбеляза спокойно лекарят.
— Вярно, има и такива люде — съгласи се мистър Димсдейл. — Но като оставим настрана по-очевидните причини, възможно е мълчанието им да се диктува от самата им природа. Нито пък е чак толкова недопустимо, че макар и грешни, тези хора са запазили предишната си пламенна отдаденост в името на Славата Господня и благото човешко и не смеят да се покажат очернени и осквернени пред ближните, че тъй нито добро повече ще им се удаде да направят, нито стореното зло — да се опитат да изкупят. Затуй, с цената на неизразими себетерзания, пред околните те продължават да си дават вид, сякаш са чисти като току-що падналия сняг, а сърцата им затъват в калта на безчестието, от което за тях спасение няма.
— Тези люде се самозаблуждават — заговори Роджър Чилингуърт малко по-натъртено от обикновено и дори леко заканително поклати пръст. — Всъщност те се страхуват да си поемат срама, който по право им се пада. И тяхната свещена обич към ближния, и ревностното желание да славят Бога, ако изобщо съществуват в сърцата им, са принудени да се борят с нечестивите сили, за които грехът е отворил пътя там да крепнат и да умножават пъкленото си котило. Такива хора не са достойни да вдигат нечистите си ръце за възхвала към небето! А ако толкова настояват да бъдат полезни за другите, нека тогава да покажат на какво е способен човекът, когато в него проговори съвестта — да се разкаят и да се обрекат сами на униженията на позора! Нима ти искаш да повярвам, о мъдри, благочестиви друже, че за прославата на Господа и за доброто на човека лицемерието би могло да служи по-добре и от самата Божия правда? Тези мъже, уверен съм, се мамят!
— Така да бъде — промълви младият свещеник равнодушно сякаш за да тури край на разговор, който му се вижда неуместен или ненавременен. Той имаше умението бързо да се измъква от всяка тема, която възбуждаше и без това прекалено чувствителната му, нервна натура. — Ала сега бих искал да узная от изкусния си доктор дали той намира наистина, че здравето ми се е подобрило под усърдните му грижи.
Преди Роджър Чилингуърт да може да отговори, откъм гробището отсреща долетя звънкият, невъздържан смях на дете. Пасторът погледна неволно през прозореца — беше лято и той бе отворен — и видя Хестър Прин и малката Пърл. Те вървяха по пътеката, която пресичаше оградения двор. Прелестна като зората, Пърл обаче се намираше в едно от своите настроения на своенравно веселие, когато не искаше и да знае за другите. И ето че тя скачаше най-невъзмутимо от гроб на гроб, докато стигна до една широка надгробна плоча с благороднически герб — може да бе и на самия Айзък Джонсън, — покатери се отгоре й и се разтанцува. В отговор на командите и молбите на майка си да се държи по-прилично тя се спря и започна да къса бодилите от един висок репей до плочата. Когато напълни шепата си, малката се зае да реди бодилите по контурите на алената буква, красяща майчината гръд, където те здраво прилепнаха, а Хестър не направи и опит да ги махне.