Роджър Чилингуърт, който междувременно се бе приближил до прозореца, наблюдаваше сцената с мрачна усмивка.
— За това дете не съществува нито закон, нито авторитет, пред който би могло да се прекланя, и то е неспособно да изпитва дори и сянка от страхопочитание пред обичаите и мненията на хората, били те прави или грешни — отбеляза той навярно по-скоро за себе си, отколкото за събеседника си. — Преди известно време я видях как изпръска самия губернатор с вода от поилото на Спринг Лейн. Що за същество е това, за Бога?! Да не е пък зла веда? Способна ли е да обича въобще? И може ли да се открие някакво начало, на което да е подчинено нейното съществуване?
— Не, освен ако не се счита свободата на престъпения закон — промълви мистър Димсдейл сякаш в отзвук на мислите си. — Дали в нея е заложено добро, е неизвестно.
Детето, което, изглежда, ги чу, ги стрелна с разбиращ поглед, усмихна се палаво и запокити един от острите бодили по преподобния мистър Димсдейл. Този лек снаряд предизвика тръпка на ужас в нервозния пастор, който се сви, за да го избегне. Разбрала какво му причинява, Пърл запляска с ръчички в изблик на неудържим възторг. Хестър Прин също не бе могла да остане безучастна и така четиримата, млади и стари, се гледаха мълчаливо, додето малката не се разсмя и не завика:
— Да си вървим, майко! Да си вървим, че онзи черният човек ще вземе да те хване! Ето на, свещеника е хванал. Върви, че да не улови и тебе. Само мене няма никога да хване!
Пърл издърпа майка си, сетне лудешки заприпка, затанцува и закръжи сред гробовете, сякаш ни произход, нито нещо друго я свързваше с отминалото поколение, заровено в земята, ами тя бе съвършено ново същество, направено от друга материя, което, щем не щем, ще трябва да оставим да си живее, както то си знае, без да му държим сметка за неговите странности.
— Ето една жена — прекъсна след известно време настъпилото мълчание Роджър Чилингуърт, — която може да е всякаква, ала поне на съвестта й не тежи най-непосилното според вас бреме на непризнатия грях. Дали алената буква на гърдите на Хестър Прин й носи облекчение?
— Иска ми се да го вярвам — отвърна свещеникът, — макар че тя самата най-добре си знае. В лицето й прочетох болка, която по-добре да не бях видял. И все пак не мога да допусна, че на страдалеца не му олеква, когато е свободен да показва мъката си, както таз нещастница, вместо да трябва да я таи в сърцето си.
Отново последва мълчание и докторът се върна към изучаването и подреждането на набраните от него растения.
— Преди малко ме попитахте — заговори той най-накрая — какво е мнението ми за вашето здраве.
— Да, да — отвърна свещеникът, — много бих желал да го чуя. И моля да ми кажете направо, ако ще и смърт да ме очаква.
— Тогава трябва да призная — каза лекарят, който все още механично ровеше билките, ала изцяло бе отдал вниманието си на мистър Димсдейл, — че доста съм озадачен от вашата болест — не от самата нея или от външните й прояви, поне доколкото са ми известни. Но като гледам как от ден на ден, вече месеци наред, видът ви се влошава, принуден съм да смятам, че сте тежко болен, но не чак толкоз болен, че вещият грижовен лекар да не може да ви излекува. Трудно ми е да го обясня — болестта ви някак ми напомня за нещо добре познато, макар да не зная точно за какво.
— Говорите ми с недомлъвки — укори го бледният свещеник, който, за да не срещне погледа му, извърна очи към прозореца.
— Тогава с думи прости — продължи докторът, — и моля да ме извините, ако ви се стори обидно, че ви питам тъй направо! Кажете ми като на ваш приятел, като на човек, когото провидението е пратило да бди над вашето здраве и живот, дали не е пропуснато да ми се съобщи за нещо при описанието на тази болест?
— Как можете да се съмнявате в това! — възкликна пасторът. — Би било действително детинщина да повикаш лекар и да не му покажеш болното си място!
— Значи, вие твърдите, че знам всичко, каквото има да се знае? — с преднамерено забавяне попита Роджър Чилингуърт, а изпитателните му очи се впиха като две мълнии в лицето на свещеника. — Така да бъде! Въпреки че когато се споделя само повърхностното зло, гнетящо единствено плътта, то често злото, което трябва да бъде изцерено, остава наполовина скрито. Защото болестта на тялото, смятана от нас за нещо цялостно и завършено само по себе си, в дадени случаи е просто проява на някакъв недъг в душата. И пак ще ви помоля да ме простите, ако моите думи ви причиняват дори най-малката обида. Ала от всички люде, които познавам, вашето тяло, сър, е най-тясно свързано, сродено, да не кажа — отъждествено с духа, на който служи.