В тази група най-вероятно и мистър Димсдейл би заел полагаемото си място. Нейните недостижими върхове на вяра и на святост би изкачил той, ако не бе притиснат към земята под бремето на злодеяние или на някакво страдание, което го принизяваше на едно с най-низшите. Него, възвишения, когото ангелите биха гледали в устата! Затова пък колко близки и родни му бяха станали простосмъртните! Как сърцето му биеше заедно с техните, поемаше чуждата болка и предаваше своята на хиляди други в поток от тъжно и убедително красноречие! Да, убедително, ала понякога и ужасяващо! Богомолците не можеха да разберат с какво мистър Димсдейл ги вълнуваше така. Те смятаха младия пастор за чудо на светостта, за глашатай на божествената мъдрост, порицание и любов. Свещена беше според тях дори земята под краката му. Девиците от неговата енория бледнееха наоколо му, жертви на страст, дотолкова благочестива, че те я взимаха за чист религиозен плам, който донасяха открито пред олтара в девствените си сърца като най-скъп дар за небесата. Сравнявайки се с линеещия мистър Димсдейл, докато те самите се държаха въпреки годините си, старците смятаха, че той ще ги превари на небето, и заклеваха децата си да ги погребат до свещения му гроб. А в това време злочестият млад пастор навярно силно се съмняваше, че въобще ще порасте трева на гроба му, където той, проклетият от Бога, ще лежи!
Невъобразимо бе страданието на духовника пред това всеобщо благоговение. Той се отнасяше с вродено преклонение към истината и всички неща, които не водеха началото си от нейната божествена, животворна същина, за него бяха пусти сенки, лишени от всякакъв смисъл и стойност. Тогава той какво бе? Вещество? Или най-мъглявата от всички сенки? Свещеникът жадуваше да се изправи пред амвона и с пълен глас да открие на всички истинското си лице. „Аз, който се явявам тука в черни проповеднически дрехи, аз, който на тази свята трибуна се възкачвам и вдигам бледен лик нагоре, за да чуя и да ви предам словото Господне, аз, който според вас в живота си съм свят като Еноха, аз, който ви се струва, че като крача, оставям по земята сияеща следа, дето ще да отведе в блажената обител всекиго, поел в път след мен, аз, който децата ви съм кръстил, аз, който молитви съм шептял над ваште близки, последното «Амин», с което те са Богу дух предали, аз, пастирът, на когото вие всички се осланяте с такова упование и почит — съм върхът на осквернението и на лъжата!“
Не веднъж мистър Димсдейл се бе качвал на амвона с намерението да не слезе, докато не изрече тези думи. Неведнъж се бе прокашлял и разтреперан, бе поемал дълбоко дъх, за да изговори най-накрая тежките слова за черното деяние, стаено в душата му. Не веднъж — стотици пъти, той действително ги беше казвал! Казвал! Ала как? Той беше се клеймил пред богомолците като дълбоко порочен, по-порочен и от най-порочните, най-грешния от грешните, мерзко, невъобразимо долно същество, което по някакво чудо все още не бе изпепелено пред очите им от огнения гняв на Всемогъщия! Какви по-ясни думи от това? Нима те не бяха достатъчни, за да наскачат енориашите и да го изхвърлят от амвона, който той сквернеше? Но не! Наместо това още по-безрезервно го боготворяха, без ни най-малко и да подозират, че в самоунищожителните му слова се крие самата истина. „Благочестивият младеж! — дивяха се те помежду си. — Светецът сред човеците! Ако в снежнобялата си душа съзира такава чернилка, за нашите, уви, какво остава!“ Свещеникът — този изкусен, но разкаян лицемер! — бе отнапред наясно в каква светлина ще се приеме мъглявата му изповед. Той бе искал с нея да залъже гузната си съвест, ала бе успял само да увеличи греховете и срама си, без да може да изпита дори и миг на облекчение от самозаблудата. В неговата уста самата истина се бе превърнала в най-голямата лъжа. И все пак той бе създаден да люби истината както никой друг и също тъй дълбоко да се отвращава от лъжата. Затуй в целия свят не можеше да види нищо по-жалко и презряно от самия себе си!