Младият пастор се бе принудил да потърси отдушник за вътрешните си терзания в самоизтезанието — нещо, което се приветствува от старата развратена католическа църква, ала е чуждо за по-светлия дух на вярата, с която мистър Димсдейл бе отрасъл. На тайно място и под ключ се пазеше окървавен бич, с който той, проповедникът на протестантството и пуританизма, често се налагаше по раменете и се смееше горчиво. И колкото по-горчив ставаше смехът му, толкова по-безжалостно удряше ръката му. Свещеникът бе възприел и разпространения сред благочестивите пуритани обичай често да пости, ала за разлика от тях не се стремеше да прочисти плътта си, та да стане по-достоен за божественото осенение. За него постенето беше акт на разкаяние и той гладуваше до пълно изтощение, докато престанеха да го държат краката. Нощи наред мистър Димсдейл се подлагаше също и на бдения, понякога в пълен мрак, понякога в сумрака на мъждукащата лампа, а друг път — загледан в образа си в огледалото под най-яркото възможно осветление. Това бе една от формите на постоянното му самовглъбяване, с което той се изтезаваше, без да може да се пречисти. По време на тези продължителни бдения се случваше съзнанието на младия духовник да се замъгли и пред очите му да изплуват видения, които или едва се мержелееха със своя смътна светлина в тъмните ъгли на стаята, или се виждаха отчетливо, отразени редом с него в огледалото. И там се стълпяваха ту пълчища от дяволски, ухилени муцуни, които се гавреха над бледия свещеник и го мамеха да тръгне с тях, ту рояк от лъчезарни ангели, които сякаш смазани от скръб, с мъка се възнасяха към небесата, ала постепенно олекваха във висините. Явяваха му се на мистър Димсдейл и мъртвите приятели от юношеството, и белобрадият му баща, свъсил се като светец, и майка му, която се отвръщаше от него. Майчин дух, видение прозрачно, поне едничък поглед на състрадание можеше да хвърлиш към сина си! А ето че през стаята, която, населена с призраци от мислите на пастора, се бе превърнала в зловещо място, се плъзваше безшумно Хестър Прин с малката Пърл, облечена в червено. Хестър първо посочваше към алената буква на гърдите си, а после сочеше гърдите на свещеника.
Ала ни едно от тези видения не можа докрай да завладее пастора. При желание той бе в състояние да се напрегне да различи осезаеми предмети през нематериалната мъглявина на призраците и да се убеди, че сенките са безплътни, а не веществени, като например дъбовата маса с резбата или мастития богословски трактат с кожените корици и бронзовите закопчалки. И все пак в известен смисъл тези привидения бяха по-истински и реални от всичко друго в живота на мистър Димсдейл понастоящем. Защото най-голямото нещастие на едно лъжовно съществуване е, че от него изчезва смисълът и материалността на окръжаващия свят, сътворен от небето, за да радва и подхранва духа ни. За измамника цялата вселена е мираж, че към каквото и да посегне, то веднага се стопява и изчезва. А под въздействието на невярната светлина, в която се представя, самият той се превръща в сянка или съвсем престава да съществува. Едничката истина, едничката реална връзка със земята, останала на свещеника, бе болката дълбоко в душата му и неподправеният й отпечатък върху външността му. Един път само да беше се усмихнал или поразвеселил, и с него щеше да е свършено!
В една от страшните безсънни нощи, за които стана дума, без да влизаме в подробности, мистър Димсдейл се надигна от стола. Хрумнало му беше нещо ново, което можеше да му помогне да намери миг покой. Той се облече внимателно, като за служба, слезе безшумно по стълбата, отлости вратата и излезе.
Глава XII
Нощното бдение на пастора
Пристъпвайки сякаш в унеса на някакъв сън, а може би действително изпаднал в транс, мистър Димсдейл стигна до мястото, където в онзи отдавна отминал ден Хестър Прин бе изживяла първите часове на своя позор. Там, под прозорците на молитвения дом, стоеше както и преди същата платформа с позорния стълб, почерняла и дамгосана от дъжд и пек за седем дълги години и изтъркана от краката на осъдените. Пасторът се изкачи по стълбата.