Бе непрогледна нощ в началото на май. Небето бе забулено от край до край с плътен покров от облаци. Дори в този миг да се събереше същата тълпа, наблюдавала някога публичното наказание на Хестър Прин, никой не би могъл да различи в гъстия полунощен мрак лицето, че дори и силуета на свещеника. А и градът бе дълбоко заспал, така че нямаше никаква опасност от свидетели. Стига да искаше, мистър Димсдейл можеше да си остане там, докато на изток зааленееше зората, без да рискува друго, освен ревматични болки от нощната влага и студ да сковат ставите му, да се възпалят гърлото и дробовете му и миряните му да се лишат от удоволствието да чуят утрешната проповед и молитва. Невидим бе той за всички освен за едничките всевиждащи очи, проследили го дори и в килера, където скритом се бе налагал с окървавения бич. Тогава какво търсеше той тук? Не бе ли това една пародия на разкаянието? Да, пародия, ала такава, в която душата му сама се гавреше със себе си! Гавра, караща ангелите да се червят от срам и да се обливат в сълзи, а нечистите сили да ликуват гръмогласно. Доведен тук от разкаянието, което безжалостно го гонеше навсякъде, свещеникът обаче бе възпрян с треперещи ръце — както винаги щом то го доведеше до ръба на признанието — от неговата неразделна спътница и сестра — малодушието. Тежко и горко на мекушавия човек, който се нагърбва с бремето на престъплението! Престъплението е за хора с железни нерви, които са способни да го оставят да тежи на съвестта им или ако кръстът стане непосилен, да впрегнат свирепата си, неукротима сила и да се освободят от него незабавно. А този слаб, лесно уязвим дух, неспособен да се реши ни на едното, ни на другото, се луташе ту насам, ту натам и все по-здраво се оплиташе във възела на влудяващото чувство за греховност и безплодното си разкаяние.
И така както си стоеше до позорния стълб и си играеше на изкупление, мистър Димсдейл внезапно бе обзет от невероятен ужас — стори му се, че цялата вселена е приковала поглед върху голата му гръд, където, точно над сърцето, стоеше ален знак. Всъщност на това място отдавна вече забиваше отровните си зъби една постоянна болка. Без да се кани, но и без да може да се удържи, свещеникът нададе силен вик, който разсече нощната тишина, отекна във всяка къща и проехтя сред хълмовете в далечината, сякаш дяволско сборище, харесало си този изблик на неистова мъка за играчка, си го подхвърляше напред-назад.
— Свършено е вече! — шепнеше си мистър Димсдейл и криеше лице в ръцете си. — Сега целият град ще се събуди и ще дотича да ме види!
Но нищо такова не се случи. Крясъкът навярно беше отекнал в ушите на изплашения пастор с много по-голяма сила, отколкото притежаваше в действителност. Градът продължаваше да спи, а и да имаше сепнати, те бяха толкова сънени, че отдаваха чутото на кошмарни сънища или на врявата на вещиците, които в онези времена често се носеха със сатаната из въздуха над селищата и самотните колиби. Като не дочака шум от суматоха, свещеникът свали ръце от лицето си и се огледа. Недалеч от площада, на съседна улица, се намираше къщата на губернатора Белингам. В рамката на един от нейните прозорци се появи самият стар съдия с лампа в ръка. Загърнат в голям бял халат, с бяла нощна шапчица на главата, той приличаше на призрак, без време призован от гроба. Явно пасторът го беше стреснал с вика си. А ето че от друг прозорец на къщата се показа и старата мистрис Хибинс, сестрата на губернатора, също с лампа в ръка, която, макар и толкова отдалеч, ясно осветяваше киселата, неприязнена гримаса върху старческото й лице. Мистрис Хибинс провря глава през решетката на прозореца и погледна нетърпеливо нагоре. Очевадно тази високопоставена дама от магьосническото общество бе помислила вика на мистър Димсдейл заедно с многобройните му отзвуци за глъчта на демоните и вещиците, с които тя често хойкаше из гората.
Като забеляза светлината от лампата на губернатора, старицата бързо духна своята и се скри. Навярно бе изчезнала сред облаците, защото свещеникът повече не я видя. Съдията се опита да проникне с поглед в тъмнината, ала това бе все едно да се опитваш да гледаш през каменна стена, и се прибра.
Пасторът се поуспокои. Не след дълго обаче от горния край на улицата запримигва едно приближаващо се пламъче. По пътя си то осветяваше ту някой стълб, ту градинска ограда, ту прозорец от споени стъклени ромбчета, ту помпа и пълно с вода корито под нея, ту дъбова врата с дъгообразен горен край и с желязно чукало и груб дървен праг. Всички тези подробности се отпечатваха в съзнанието на преподобния мистър Димсдейл, макар да беше завладян от твърдото убеждение, че стъпките, които долитаха до слуха му, носят възмездието и че само след броени секунди фенерът ще го огрее и ще разбули ревниво пазената му тайна. В това време осветеният кръг се приближи и в него той разпозна духовния си брат или по-точно наставник и високо ценен приятел — преподобния мистър Уилсън, който, съобрази тутакси младият свещеник, трябва да бе провождал с молитвите си някой умирающ. Така и беше — мистър Уилсън се завръщаше от смъртното ложе на губернатора Уинтроп, току-що отправил се към небето. Подобен на светец от стари времена с блестящия ореол, който го озаряваше в мрачната греховна нощ, сякаш бе наследник на славата на покойния губернатор — или пък царството небесно, накъдето беше вдигнал очите си, за да види победния възход на праведника, му бе дарило своето сияние — добрият стар отец се връщаше в дома си, като си светеше с фенер. Този светилник бе и причината за пресилените сравнения, минали през ума на мистър Димсдейл, който сега за малко не се изсмя с глас и се почуди дали не полудява.