Когато мистър Уилсън, придържащ с една ръка плътно загърнато черното си калвинистко наметало, а с другата протегнал фенера пред гърдите си, се изравни с позорния стълб, свещеникът отгоре едва се въздържа да не го заговори.
„Добър ви вечер, блажени отче. Не бихте ли се качили при мен да се поразвлечем някой час?“
Божичко, помилуй! Нима мистър Димсдейл наистина бе проговорил? Отначало той смяташе, че думите се бяха отронили от устните му. Ала всъщност ги бе казал само наум. Мистър Уилсън продължи да пристъпя полечка, внимателно оглеждайки разкаляния път напред, и ни веднъж не се обърна към пиедестала на позора. Огънчето на фенера се стопи напълно в далечината и по обзелата го слабост пасторът разбра колко много му бяха стрували последните минути, въпреки че неволно бе потърсил изход от прекомерното си напрежение в истерична шега с най-големия си ужас.
Не след дълго върволицата от тържествени образи, изпълващи мислите на младия духовник, бе отново прекъсната от режещото съзнание за цялата нелепост на неговото поведение. Той усещаше, че крайниците му се вкочаняват в необичайно мразовитата нощ, и започваше да се съмнява дали ще му стигнат силите да слезе от позорното място. Ще го завари там утрото. Ще се разбудят хората наоколо. Ще излезе някой на развиделяващия се площад и ще види смътно очертана фигура до позорния стълб. И разкъсван между страха и любопитството, ще затропа от врата на врата и ще завика хората да видят призрака — за какъвто неминуемо ще го вземе — на някой от умрелите престъпници. В дрезгавината на утрото ще настъпи оживление, което ще докосне всяка къща. Заедно с настъпването на деня ще се емнат насам и побелелите глави на семейства във фланелените си халати, а забързаните почтени матрони няма и да помислят да сменят нощните си одеяния. Благопристойните люде, на чиито гладко причесани глави не беше виждан досега дори и косъм да стърчи, до един ще се покажат на площада в потресаващо непристоен вид. Ще дойде мрачният, стар губернатор Белингам, с рюша си стил Джеймс I, закопчан накриво, и старата мистрис Хибинс, с горски клонки по полите, недоспала след нощните си похождения и още по-кисела от обикновено, и добрият отец Уилсън, прекарал половината нощ до смъртното ложе на губернатора Уинтроп, който никак няма да бъде доволен, че са го събудили така рано и са прекъснали съновиденията му за прославените светци. Ще дойдат също тъй старейшините, както и дяконите от енорията на мистър Димсдейл, и младите девици, непокрили в суматохата нежните си гърди, където лелееха като светиня образа на боготворения пастор. С една дума, всички жители ще се запрепъват в праговете си от бързане да дойдат тук и да вдигнат с изумление и ужас очи към привидението. И кого, мислите, ще видят да къпе челото си в утринните зари? Не някого другиго, а самия Артър Димсдейл, вкочанен до смърт, сломен от срам, застанал там, където бе стояла Хестър Прин!
Пасторът така се вживя в нелепостта на тази кошмарна сцена, че за свой безкраен ужас неочаквано избухна в невъздържан кикот. И веднага, сякаш да му отговори, до слуха му долетя безгрижен детски смях, в чиито трели сърцето му, замряло от сладка болка или от прекомерна радост, позна смеха на мъничката Пърл.
— Пърл! Момиченцето ми! — извика той след миг, а сетне с приглушен глас продължи: — Хестър! Хестър Прин? Ти ли си?
— Да, аз съм! — отговори Хестър учудено и свещеникът чу стъпките й да се приближават към него. — Аз и моята малка Пърл.
— Отде идеш, Хестър? Кой те праща тук?