— Ида от губернатора Уинтроп — отвърна тя. — Бдях до смъртното му ложе, взех мярка за дрехата, в която ще бъде погребан, и сега си отивам у дома.
— Качи се тука, Хестър, с мъничката Пърл — каза преподобният мистър Димсдейл. — Вие двете вече сте стояли на това място, но аз не бях до вас. Качете се още веднъж, за да постоим тримата заедно.
Хестър се изкачи мълчаливо по стълбата и застана на платформата, като държеше детето за ръка. Пасторът потърси другата му ръка и също я хвана. И веднага в него се разля бурната вълна на нечий друг нов живот, нахлул като порой в сърцето му и рукнал в жилите му, сякаш майката и детето предаваха вътрешната си топлина на вкочаненото му, полуживо тяло. Тримата се бяха споили като в електрическа верига.
— Отче! — прошепна малката.
— Какво, дете? — попита мистър Димсдейл.
— Ще постоиш ли с нас така утре по пладне? — заинтересува се Пърл.
— Не, мъничката ми — отвърна пасторът, у когото заедно с прилива на нови сили се бе върнал и старият страх от публично разобличение, и участието му в тази тройка, макар да го изпълваше с някаква странна радост, вече го караше и да трепери.
— Утре няма да го сторя, детето ми. Но ще дойде ден и аз да се изправя до теб и майка ти!
Пърл се разсмя и се опита да издърпа ръката си, но пасторът я стискаше здраво.
— Още минутка, дете мое! — рече той.
— Само ако обещаеш и мен, и майка да подържиш за ръка утре по пладне.
— Утре не, Пърл, но някой други път!
— Кога? — настоя детето.
— Когато дойде време за Страшния съд — прошепна свещеникът отговора, който, колкото и да е странно, професионалният му дълг да проповядва истината го накара да избере. — Тогава с майка ти и с теб заедно ще трябва да се изправим пред престола на Великия съдник. Но на този свят денят не ще огрее нашата среща!
Пърл отново се засмя.
Мистър Димсдейл още не беше се доизказал, когато заоблаченото небе се обля в ярка светлина. Тя несъмнено идеше от някой метеорит, каквито често може да се видят нощем как се изпепеляват в горните слоеве на атмосферата. Тъй мощно бе неговото излъчване, че гъстата сива пелена над земята се озари от край до край. Величественият свод засия като огромна лампа. Познатата улица се открои като сред бял ден, ала както става с обикновените предмети при необичайно осветление, изглеждаше някак зловещо. Дървените къщи с издадените горни катове и високите фронтони; праговете и стъпалата, обрасли с млада тревица; прясно прекопаните градинки с черните буци пръст; коларският път, не много вдълбан от рядко минаващите каруци и дори обрасъл с треволяци от двете си страни край пазарния площад — всичко това се виждаше ясно, ала изглеждаше някак особено, сякаш обикновените предмети бяха придобили съвсем друг вътрешен смисъл от преди. А на платформата стояха свещеникът с ръка на сърцето, Хестър Прин с избродираната буква, пламнала на гърдите й, и малката Пърл, символ и обединяващо звено между двамата. Стояха под тази необикновено тържествена небесна илюминация с чувството, че ги огряват лъчите на просветлението, които ще извадят наяве всички тайни в зората на деня, когато ще бъдат съединени душите, създадени една за друга.
В очите на малката Пърл затрепкаха дяволски пламъчета и по лицето й, вдигнато към пастора, се разля онази палава усмивка, която тъй често я превръщаше в самодивка. Тя освободи ръката си от мистър Димсдейл и посочи към отсрещната страна на улицата. Ала той сключи ръце върху гърдите си и вдигна поглед към небето.
В онези дни нямаше нищо по-обикновено от това да се тълкуват атмосферните и други природни явления — стига да се наблюдават малко по-рядко от изгревите и залезите на слънцето и луната — като знамения, пратени от свръхестествена сила. Така например огнено копие или меч, лък или колчан стрели, появили се в среднощното небе, са се възприемали като предзнаменования за война с индианците. Ален дъжд от падащи искри е бил считан за поличба, вещаеща чума. Едва ли има голямо събитие, било за добро или за лошо, станало в. Нова Англия от заселването й до Революцията, за което жителите да не са били предупредени със знак от подобен род. Нерядко той е бил наблюдаван от мнозина. Но много по-често достоверността му е лежала на съвестта на един-единствен очевидец, съзерцавал чудото през изопачаващото размерите, формата и цветовете стъкло на въображението си и възстановявал го после по памет. Каква великолепна идея наистина да можеше съдбата на народите да се прочита в страховитите йероглифи по небосвода. Дори и провидението не би счело за разточителство използуването на толкова обширен папирус, за да изпише съдбините на народите. Нашите праотци охотно вярвали, че това е именно така, и го приемали като знак на височайша загриженост за благоденствието на младата колония. Но какво да кажем за човека, който се опитва да чете в същата небесна книга послания, адресирани лично до него? Само силното душевно разстройство би могло да предизвика болезнената самовглъбеност в резултат на продължително, остро и скрито страдание, при която човек разпростира собствената си значимост върху цялата природа, че и върху самия небосвод, който започва да му се струва просто подходяща страница да се изпишат историята и терзанията на неговата душа.