Ето защо ние смятаме, че единствено болестта, поразила очите и сърцето на свещеника, го накара, когато вдигна поглед нагоре, да види точно над главата си огромна буква — буквата „П“, — очертана от мътночервени, светещи линии. Навярно на това място се бе показал метеорът, едва просветвайки през облачното покривало; но той не би могъл да има формата, която му приписваше гузното въображение на пастора; или най-малкото ще да се е разливал в такова неоформено петно, че всеки грешник е можел да види свой символ в него.
Имаше още едно особено обстоятелство, което допълнително утежняваше състоянието на мистър Димсдейл. През цялото време, докато гледаше нагоре, той знаеше прекрасно, че малката Пърл сочи с пръстче стария Роджър Чилингуърт, застанал наблизо до платформата за наказания. Свещеникът го бе забелязал, докато вдигаше очи към чудната буква на небето. Под огъня на метеора чертите на стареца, както и всичко останало, приемаха нов израз; а може би в този миг лекарят не прикриваше както обикновено стаената злоба към жертвата си. Метеорът, запалил небето и окъпал земята в ужасна светлина, бе напомнил на Хестър Прин и на пастора за деня на Страшния съд и съвсем естествено бе Роджър Чилингуърт да им заприлича на злобния и лукав сатана, дошъл за плячката си. Дали защото изразът му беше толкова красноречив, или защото съзнанието на свещеника бе разтърсено до основи от този образ, той сякаш се отпечата върху мрака, погълнал в миг след изчезването на метеора и улицата, и всичко наоколо.
— Кой е този човек, Хестър? — едвам издума сломеният от ужас мистър Димсдейл. — Тръпки ме побиват, като го видя. Ти знаеш ли кой е? О, Хестър, аз го ненавиждам!
Хестър помнеше клетвата си и не проговори.
— Повярвай ми, сърцето ми се свива, когато го съзра — отново промълви пасторът. — Кой? Кой е той? Не би ли могла да ми помогнеш? Той ме изпълва с неописуем ужас!
— Отче — проговори малката Пърл, — аз ще ти кажа кой е.
— Кажи, детето ми! — замоли се свещеникът и наведе глава към нея. — Кажи веднага, но ми го прошепни на ухото.
Пърл му прошепна нещо, което звучеше като човешка реч, но всъщност беше само поток от безсмислици, с каквито децата понякога се забавляват с часове. Във всеки случай, дори да беше съобщила някакви сведения за стария Роджър Чилингуърт, Пърл си бе послужила с неведом за начетения духовник език, с което само още повече го смути. Накрая палавницата се изсмя с глас.
— Ти подиграваш ли ми се? — попита пасторът.
— Ти се изплаши! Изплаши се от истината! — отвърна детето. — Не пожела да обещаеш да ни хванеш с майка за ръка утре на обяд!
— Достопочтени сър — проговори лекарят, който бе дошъл до подножието на платформата. — Благочестиви мистър Димсдейл! Нима това сте вие? Хубава работа! Ние, учените, гдето мислим само за нашите книги, се нуждаем от строга опека, че сънуваме наяве и се разхождаме насън. Хайде, добри ми господине и скъпи мой приятелю, разрешете ми да ви отведа у дома!
— Как разбрахте, че съм тук? — възкликна изплашеният свещеник.
— Ей богу, нищичко не знаех — отвърна Роджър Чилингуърт. — Почти цяла нощ прекарах до леглото на почтения губернатор Уинтроп и според скромните си възможности се постарах всячески да облекча последния му час. И когато той се пренесе в по-добрия свят, аз се отправих към къщи, а по пътя ми изгря тази странна светлина. Моля ви, тръгнете си с мен, почтени сър, че инак утре надали ще можете да изнесете неделната си проповед. Ах, тези книги, тези книги — виждате ли как се отразяват на главата! Не трябва толкоз да четете, скъпи сър, а си почивайте по малко, че тези нощни бесове могат да почнат да ви мъчат постоянно!
— Да си вървим! — продума мистър Димсдейл.
Обхванат от смразяващото униние като човек, който се събужда изтръпнал след кошмарен сън, той се остави на лечителя да го отведе у дома.