Ала на следния ден — неделя — свещеникът произнесе проповед, с която, тъй решиха всички, надмина себе си по красноречие, действена сила и небесно вдъхновение. Нейното проникновение доведе не една и две заблудени души пред олтара на правата вяра и те всичките горещо се заклеха вовеки да въздават дан за своето спасение на мистър Димсдейл. Но когато той слизаше от амвона, към него се приближи белобрадият клисар и му подаде някаква черна ръкавица. Свещеникът веднага я позна — беше неговата.
— Намерили я тази сутрин на мястото, гдето изправят на показ престъпници — каза клисарят. — Трябва сатаната да я е хвърлил там, за да изиграе на ваше преподобие непристойна шега. Сляп и глупав си е бил той и такъв ще си остане — на праведната ръка не й трябва да се крие в ръкавица!
— Благодаря, приятелю — каза свещеникът с достойнство, макар да подскочи като ужилен в душата си: тъй объркани бяха спомените му от миналата нощ, че той почти си бе повярвал, че са само сън. — Да, това май наистина е моята ръкавица.
— Щом нечестивият е решил да ви я краде, ще трябва да престанете да го пипате с ръкавици и да го поставите на мястото му — отбеляза старият клисар с мрачна усмивка. — А чухте ли, ваше преподобие, за знамението, което, казват, се появило нощес — голяма червена буква „П“, която ще да означава „праведник“. Нали тази нощ душата на добрия ни губернатор Уинтроп се възнесе в рая, та небето ни дава знак за това.
— Не — отвърна свещеникът. — Не съм чул.
Глава XIII
Още веднъж за Хестър
Докато водеше този странен разговор с мистър Димсдейл, Хестър с ужас забеляза до какво жалко състояние бе доведен нещастният пастор. Загубил безвъзвратно всякакво самообладание, сломен духом, той изглеждаше по-безпомощен от дете и явно нищо не можеше да го извади от бездните на унинието, в което бе изпаднал. Само умът му бе запазил предишната си живост, а може да се бе и допълнително изострил поради трескавата възбуда, причинявана от болестта. За Хестър, която знаеше редица обстоятелства, останали скрити за другите, не беше трудно да се досети, че към естествените угризения на собствената му съвест се бе присъединила някаква зловеща сила, която подкопаваше здравето и самочувствието на пастора. В съзнанието й още живееше споменът за някогашния мъж, който сега се бе превърнал в това бедно, изпаднало същество, и тя бе трогната до дъното на душата си, когато той, обзет от панически страх, се бе обърнал към нея, низвергнатата, за помощ срещу врага, когото инстинктивно усещаше. Нещо повече, Хестър Прин реши, че на свещеника по право му се пада тя да направи за него всичко, на което е способна. Преживяла дълги години на уединение, прокуденицата можеше да съди за доброто и за злото единствено по собствените си критерии, а те й подсказваха, или поне така й се струваше на нея, че тя е отговорна за пастора повече, отколкото за всичко и всички други на света. Каквито и нишки да я бяха свързвали с хората — били те от цветя, коприна, злато или нещо друго, — те се бяха окончателно прекъснали. Нито Хестър, нито пасторът бяха в силите си обаче да разкъсат и да се освободят от желязната верига на общото си престъпление. И както всяка една връзка, и тази налагаше определени задължения.
Положението на Хестър Прин в обществото напоследък бе малко по-различно от онова, в което я заварихме в първите дни на позора й. Времето си течеше и Пърл стана седемгодишна. За жителите на града майката с бляскавата, обшита със сърма алена буква на гърдите отдавна се бе превърнала в обичайна гледка. Като всички, които се открояват от обществото, ала не засягат ничии интереси, ни лични, ни обществени, Хестър Прин в последна сметка си спечели всеобщото благоразположение. Човешката природа има това положително качество, че ако не се накърнява егоизмът в нея, тя по-скоро ще обикне, отколкото ще намрази. Дори веднъж намразила, тя пак полека-лека може да обикне, ако не се раздухва първоначалното огнище на враждата. А Хестър Прин не даваше никакъв повод за раздразнение или за досада. Колкото и да я предизвикваха хората, тя не си позволяваше да им отвръща със същото, а понасяше безропотно най-тежките обиди, без да очаква възнаграждение за страданията си или да търси нечие съчувствие. Пък и безупречната чистота в живота й през всичките години на позорната прокуда говореше убедително в нейна полза. И тъй като нямаше какво да губи в очите на околните и явно не хранеше надежди, а и желания за някакви облаги, поведението й можеше да се тълкува единствено като неподправен стремеж към добродетелност, върнал в правия път бедната заблудила се душа.