Не бе останал без значение и фактът, че докато сама не ламтеше за нищо повече от това да я оставят да подиша общия за всички въздух и да припечелва с честен труд насъщния за себе си и дъщеря си, потрябваше ли нейде да се прояви човещина, тя първа бе готова да се притече. Никой друг така охотно не е отделял от скромните си средства за сиромасите, ако че те, озлобени от немотията, често й се отплащаха с презрителни подигравки за храната, редовно оставяна пред праговете им, и за дрехите, съшити от ръцете, достойни да извезат и кралска багреница. Не се знаеше нито един някога да се бе отличавал със самоотверженост, равна на нейната по време на чумната епидемия в града. Изобщо настъпеше ли някакво бедствие, от личен или общ характер, изгнаницата от света тутакси намираше мястото си в него. Не като гост, като член от семейството Хестър влизаше в дома, зачервен от нещастието, сякаш безрадостният полумрак я сродяваше наново с нейните братя и сестри во Христе. Везаната буква заблещукваше и неземното й лъчение донасяше утеха. Другаде клеймо на греха, в стаята на болния тя биваше запалената свещ на надеждата. Буквата дори озаряваше в тежкия последен час пътя на многострадалната душа през границата на времето, показваше й къде да стъпи, когато земята отдолу притъмняваше, а вечността все още не бе изгряла. В такива мигове сърцето на Хестър преливаше от неизчерпаемата си топлина като бездънен извор на нежност, готов да утоли и най-жестоката жажда. Гърдите й, белязани с позора, бяха меко, пухено възглаве, където отпускаха глава страдалците, за да сетят облекчение. Хестър сама си беше отредила мисията на милосърдна сестра или по-скоро животът бе сложил върху нея тежката си длан и я бе посветил, макар нито тя, нито някой друг да го бяха очаквали. И алената буква се бе превърнала в символ на призванието й. Заради безпределната отзивчивост, енергичност и състрадателност на грешницата мнозина бяха престанали да свързват аленото „П“ с първоначалното му значение и твърдяха, че иде от „покровител“ — тъй действена бе женската сила на Хестър Прин.
Покровителката на страдалците обитаваше единствено затъмнените домове. Грейнеше ли отново слънце в тях, от нея вече нямаше и следа. Всеотдайната и неотлъчна помощница си тръгваше, без нито веднъж да извърне очи, за да срещне поне с поглед благодарността, положително изпълвала сърцата на онези, на които бе служила с такова старание. Срещнеше ли ги на улицата, тя свеждаше глава, за да избегне поздравите им. Ако въпреки това някой се опиташе да я заговори, Хестър мълчаливо посочваше алената буква и отминаваше. Това можеше да бъде и проява на гордост, ала по-скоро приличаше на смирение и нямаше как да не разчувствува обществеността, която като същински деспот понякога отказва да отдаде дължимото, ако за него се настоява като за законно право, а може да прояви и необоснована щедрост, стига да се призове великодушието й. Явно бе, че поведението на Хестър се тълкуваше именно като такъв призив, защото обществото се отнасяше към предишната си жертва много по-благосклонно, отколкото тя би желала или дори бе заслужила.
На управниците, мъдреците и учените им трябваше повече време, отколкото на обикновените жители на общината, да признаят добротата на Хестър. И те като народа се поддаваха на предубеждения, ала с тесногръдието си им придаваха такава желязна непоклатимост, че ставаше почти невъзможно някога да ги пропъдят. Въпреки това от ден на ден киселите гримаси, в които бяха застинали лицата им, постепенно се изглаждаха и на тяхно място се появяваше зачатък на нещо, което с годините би могло да се превърне едва ли не в доброжелателност. Такова бе отношението на големците, които рангът задължаваше да бдят над обществената нравственост. Инак хората отдавна бяха простили греха на Хестър и дори бяха започнали да виждат в алената буква вместо клеймо на единственото й прегрешение, за което тя бе принудена така горчиво да се кае, символ на многобройните й добри дела, извършени впоследствие. „Виждате ли жената с везаната буква? — сочеха я те на новодошлите. — Това е нашата Хестър, нашата мила Хестър. Няма беден в града, на когото да не е помагала, няма болен, за когото да не се е грижила, няма нещастник да не го е утешила!“ Вярно, че след това със свойствената за човешката натура склонност да се говори лошо за околните те не пропускаха случай да разкажат за позорното й минало. И все пак въпреки злословията им алената буква внушаваше на тези хора същия респект, както и кръстът върху гърдите на калугерка. Тя придаваше на Хестър някаква свещена неприкосновеност, закриляше я срещу всички опасности. Дори да й се случеше да попадне в ръцете на разбойници, буквата щеше да я опази. Разправяха, и мнозина го вярваха, че някакъв индианец бил пратил стрелата си по аления знак и го бил улучил, ала стрелата отскочила и паднала обезвредена на земята.