В това време майка й заприказва доктора:
— Ще може ли да поговорим за нещо, което засяга и двама ни?
— О, нима самата мистрис Хестър има нещо да каже на стария Роджър Чилингуърт? — отвърна той, като се изправи. — Много ми е драго! За вас отвсякъде се чуват такива хубави неща! Ето и снощи един съдия, човек мъдър и благоразумен, говореше за вас и ми пошушна, че в съвета са обсъждали дали не биха могли, без да накърнят общото благо, да свалят алената буква от вашите гърди. На място да умра, ако не съм се молил на съдията това да бъде сторено веднага!
— Не е работа на съдиите да снемат този знак — спокойно възрази Хестър. — Ако бях достойна да се освободя от него, той сам щеше да се отрони от гърдите ми или пък щеше да започне да се възприема по съвсем различен начин от околните.
— Носете си го тогава, щом така ви се харесва — отвърна докторът. — Жената трябва да бъде оставена сама да избира накитите си. С тази великолепна обшивка буквата стои много гиздаво на гърдите ви!
През цялото това време Хестър бе гледала втренчено стареца, изумена и потресена от промяната, настъпила в него през последните седем години. Не че се беше чак толкова състарил — макар да личеше, че годините му напредват, той изглеждаше добре за възрастта си и явно бе успял да се запази физически жилав, чевръст и енергичен. Ала онзи израз на мислителя и учения, на спокойния и тих човек, какъвто тя го помнеше, се бе стопил и вместо него по лицето му се бе изписало, макар и внимателно прикрито, някакво зорко, дебнещо, едва ли не ожесточено изражение. Роджър Чилингуърт как ли не се стараеше да се скрие зад усмивката си, обаче тя предателски разкривяваше физиономията му в подигравателна гримаса, така че черната му същност лъсваше като на длан. Случваше се от очите му да започнат да изскачат червени пламъци, сякаш душата му бе клада от тлеещи главни, които лумваха понякога в гърдите му, раздухани от внезапния полъх на страстта. Той бързаше тозчас да ги потуши и после си даваше вид, сякаш нищо не е било.
С една дума, старият Роджър Чилингуърт бе ярко доказателство за това как човек може да се превърне в дявол, стига само да се захване с някакво пъклено дело за известно време. Нещастникът си бе навлякъл това превъплъщение със седемте години, в които се бе отдал на удоволствието да човърка в едно жестоко изтерзано сърце, да подклажда с още по-голяма сила мъките му и да се изпълва със злорадство.
Алената буква запари на гърдите на Хестър Прин. Пред нея стоеше още една погубена душа, за чието падение тя също носеше вина.
— Какво в лицето ми ви кара да ме гледате така настойчиво? — попита докторът.
— Нещо, за което, да можех да намеря достатъчно горчиви сълзи, бих плакала! — отвърна тя. — Но не за това, за оня злочест човек е думата ми.
— И какво за него?! — възкликна развълнуван старецът, сякаш изгаряше от желание да разговаря на тази тема и най-сетне бе срещнал единствения човек, с когото можеше да я сподели. — Да си призная истината, мистрис Хестър, тъкмо си мислех за този господин. Така че можете открито всичко да ми кажете и аз ще ви отвърна.
— Когато преди седем години за последен път говорих с вас — започна Хестър, — вие намерихте за добре да изтръгнете от мен обещание, че ще запазя в тайна бившата ни брачна връзка. И тъй като животът и честта на онзи мъж бяха в ръцете ви, не виждах какво друго ми остава, освен да изпълня вашата повеля. Но не без тягостни предчувствия поех този обет, защото, скъсала с дълга към всички други, аз запазвах своя дълг към него; а нещо сякаш ми шептеше, че го предавам, като се договарям с вас. Оттогава го следите неотлъчно по петите. Не го оставяте и крачка да направи сам. Ни наяве, ни насън той не може да се отърве от вас. Тършувате из мислите му, с ръжен го ръчкате в сърцето! Стиснали сте за гърлото живота му и всеки ден го карате да умира, а той дори не подозира кой сте. Като позволих това, аз постъпих предателски спрямо единствения човек, на когото все още можех да остана вярна!
— Че какъв друг избор имахте? — попита Чилингуърт. — Само с пръст да го посочех, и от амвона щеше да се срути направо в тъмницата, а после сигурно и на бесилката щеше да увисне!
— По-добре така да беше! — отвърна Хестър Прин.
— Какво пък лошо съм му сторил? — отново попита Чилингуърт. — Повярвай, Хестър Прин, дори за царско възнаграждение никой не е полагал такива грижи, с каквито аз съм оградил това жалко попче. Ако не бяха те, животът му би изтлял в мъки за някакви си две години след вашето общо престъпление. Защото, Хестър, той не обладава душевна сила, каквато имаш ти, та да не се пречупи под товар, подобен на алената буква. Такава чудна тайна знам! Но стига! Всичко, познато на медицината, съм приложил за него. Това, че все още диша и крета по земята, е чисто моя заслуга!