— По-добре да бе умрял веднага! — рече Хестър.
— Да, право казваш! — извика старият Роджър Чилингуърт и очите му пуснаха пламъците на зловещия огън в сърцето му. — По-добре да бе умрял веднага! Защото никой смъртен не се е мъчил тъй, както той се мъчи. Още повече пред очите на най-лютия си враг! Той се догажда за съществуването ми. Усеща, че нечие влияние тегне като проклятие над него. Той е от най-чувствителните твари на Всевишния и някакво вътрешно чувство му говори, че не приятелска ръка дърпа сърдечните му струни и че втренченият в него взор търси и намира само зло. Ама не знае, че ръката и погледът са моите. С типичната за неговия клан суеверност, той вярва, че е завладян от демон, който го терзае с ужасни сънища, с мисли на отчаяние, с угризения на съвестта и със загубата на всякаква надежда за прошка, та да му даде да разбере какво го чака след смъртта. А всъщност аз съм този, който го държи в сянката на постоянното си присъствие. Аз, човекът, най-подло оскърбен от него, дето живея само от отровата на най-жестока мъст, се намирам редом с него! О, не! Наистина не бърка той, като смята, че има работа с демон! Аз, простосмъртният, с човешкото сърце, нарочно се превърнах в демон, за да го измъчвам!
Докато изричаше тези думи, нещастният лекар вдигна в ужас ръце, сякаш се бе погледнал в огледало и на мястото на познатото изображение бе видял някакво страшилище. В такъв рядък миг, за който понякога се чака с години, човек е в състояние да даде правдива оценка на моралния си облик. Не е изключено докторът никога преди да не бе се виждал как изглежда отстрани.
— Не ти ли стига вече да го мъчиш? — попита Хестър, като забеляза новия израз върху лицето на стареца. — Не ти ли се е изплатил напълно?
— Не, не! Той още е увеличил дълга си! — отвърна Роджър Чилингуърт и продължи вече не така разпалено, а все по-унило: — Помниш ли ме, Хестър, какъв бях преди девет години? Още тогава бях в есента на дните си, и то не в ранната си есен. Ала целият ми живот бе представлявал низ от мирни години на упорит труд, усърдие, вглъбение, отдадени честно за натрупването на моите знания, както и за благото на всички люде, макар последното да беше просто следствие от първото. Нямаше от моя по-кротък и невинен и така изпълнен с добрини живот. Не ме ли помниш? Може и да съм бил студен, ала не бях ли отзивчив към другите, всеотдайно благ, искрен, справедлив и ако не сърдечен, то поне постоянен в чувствата си? Не бях ли такъв?
— Точно такъв и много повече — каза Хестър.
— А сега какъв съм? — погледна я той в очите и озлоблението се изписа докрай по лицето му. — Казах ти вече — демон! И кой ме направи такъв?
— Аз! — изплака Хестър и потръпна. — Аз съм точно толкова виновна, колкото и той. Защо не изля гнева си върху мен?
— Оставих те на алената буква — отговори Роджър Чилингуърт. — Ако тя не е отмъстила за мен, никой не може да отмъсти!
Той докосна буквата и се усмихна.
— Тя отмъсти за теб! — рече Хестър Прин.
— Така си и знаех — каза лекарят. — Та какво ще искаш от мен във връзка с оня?
— Аз съм длъжна да открия тайната — каза твърдо Хестър. — Той трябва да познае истинския ти лик. Какво ще последва, не знам. Но поне най-сетне ще изкупя старата си вина за измаменото доверие на човека, когото погубих. Колкото до това дали да бъде потъпкано или запазено чисто неговото честно име и положение на този свят, а може би и животът му, той е в твоите ръце. Алената буква ме научи да обичам истината дори когато тя се врязва като нажежено желязо в душата, и аз не виждам за какво му е ужасът на такова пусто съществуване, че да те моля за милост. Прави с него каквото искаш! Нищо добро не го очаква, както не очаква мен, а и теб! Нищо добро не чака и малката Пърл! За нас няма изход от този омагьосан кръг!
— Жено, почти ми става жал за теб! — каза Роджър Чилингуърт, който не можа да не й се възхити — имаше нещо почти величествено в примирението, с което тя приемаше безнадеждността. — В теб се крият големи заложби. Ако случаят бе отредил да срещнеш преди моята любов друга, по-достойна, това бедствие можеше и да не ни сполети. Жал ми е за доброто, пропиляно в теб!
— А на мен ми е жал за теб — отвърна Хестър, — като гледам как омразата е превърнала един мъдър и справедлив човек във въплъщение на злото! Не би ли се опитал все пак да се освободиш от нечестивата сила и да си възвърнеш човешкия облик? Ако не заради него, то дваж повече заради теб самия, прости и остави Всевишния да се погрижи за възмездието! Току-що казах, че нищо добро не чака нито него, нито теб, нито мен; че ние заедно се лутаме в тоз мрачен лабиринт на злото и на всяка крачка се препъваме в греха, с който сме осеяли пътя си. Това не е така! За теб и само за теб би могло да има добро на този свят, тъй като ти си озлочестеният и в твойта власт е да простиш. Нима ще се откажеш от това единствено предимство и ще обърнеш гръб на тоз безценен дар?