— Мълчи, мълчи, Хестър! — смръщи се старецът. — Мене не е дадено да прощавам. Нямам аз такава власт, каквато казваш. Мойта стара, отдавна забравена вяра се възвръща, за да обясни всичките ни дела и мъки. Ти пося заразата на злото още с първата си крачка вън от правия път, но от този миг нататък всичко вървеше по силата на някаква мрачна предопределеност. Не сте грешни вие, дето ме озлочестихте, защото грехът ви е само една общоприета илюзия. Нито пък аз съм заприличал на демон, като съм грабнал от лукавия службата му. Такава ни е била съдбата. Нека да разцъфти с пълна сила чернотата, както е било писано. А сега си иди и прави каквото искаш с онзи.
Той махна с ръка и отново се зае да събира билки.
Глава XV
Хестър и Пърл
И така Роджър Чилингуърт, старецът с изкривената фигура, чието лице дълго не оставяше на мира хората, колкото и да се мъчеха да го забравят, се прости с Хестър Прин и си тръгна прегърбен по пътя. Тук-таме той откъсваше по някоя билка или изравяше корен и ги пускаше в кошничката си. Пристъпяше полечка, а бялата му брада едва не се влачеше по земята. Хестър продължи някое време да го следи с поглед, завладяна от трепетно очакване, че ей сегичка младата пролетна тревица ще се попари под стъпките му и ще полегне в лъкатушна кафява бразда сред околната весела зеленина. Беше й чудно какви ли пък толкова билки се е заел да събира тъй усърдно старецът. Дали от земята, урочасана от злите му очи, нямаше — докосне ли я само с пръст — да наизникнат разни невиждани отровни буренаци? Или ще му бъде достатъчно да насити злобата си просто като превърне всичко здраво и полезно в растителния свят в отровно, смъртоносно биле? А слънцето, което тъй щедро къпеше земята с ярката си светлина, май него не го огряваше. Май недъгавото му тяло тънеше в кръг от зловеща тъмнина, накъдето и да се обърнеше. И за къде се бе запътил той сега? Ами ако вземеше да се продъни вдън земята, пък да остави след себе си — сякаш с гръм ударено — парче пустиня, че след много време там да плъпнат и да дадат размах на свойта грозотия старо биле, кучи дрян, буника и всичко най-противно, което би могло да се навъди в този климат? Или, току-виж, ще се разпери и ще се понесе с крила на прилеп — все по-отблъскващ на вид, колкото по-нависоко се издига.
— Грях или не грях — отсече с раздразнение Хестър Прин, все още загледана подире му, — но аз го ненавиждам!
Тя се кореше за омразата си, но това не й помагаше да я превъзмогне или намали. Опитите й да се пребори с нея само й напомняха отдавна миналите дни в далечната страна, когато вечер ученият излизаше от уединения си работен кабинет, за да поседи и да се погрее пред домашното огнище и пред усмивката на младата си съпруга. Той казваше, че има нужда от топлината на тази усмивка, за да прогони от сърцето си студенината, сковала го през дългите самотни часове на четене. Тогава тези вечери й се бяха виждали щастливи, ала гледани през призмата на по-нататъшната й злощастна орис, те се нареждаха сега сред най-неприятните й спомени. Тя се удивляваше как въобще е могло да има такива сцени! Как въобще са я накарали да се омъжи за него! За нея нямаше престъпление, за което по-горчиво да се кае, от това, че бе търпяла и дори бе отвръщала на хладните му докосвания, че бе го оставяла да се разтапя, като я гледаше как му се усмихва и слива поглед с неговия. Не ще и дума, че каквото и да бе препатил Роджър Чилингуърт впоследствие, то бе нищо в сравнение с неговата подлост, когато на времето се бе възползувал от неопитното й сърце и я бе подвел да мисли, че е щастлива с него.
— Да, мразя го! — повтори Хестър още по-рязко. — Той ме измами! Той ми причини много по-голямо зло, отколкото аз на него!
Горко на мъжете, които спечелват ръката на жена, без да завоюват докрай сърцето й. И те като Роджър Чилингуърт не ще убегнат печалната съдба — щом се яви някое по-силно привличане и пробуди всички чувства, на които жената е способна — да бъдат упреквани дори за спокойствието и доволството — това мраморно подобие, което са й представяли за истинското щастие. Редно би било обаче Хестър отдавна да е забравила тази обида. Какво означаваше тогава нейната непримиримост? Нима през всичките тези седем дълги, мъчителни години, в които алената буква й беше причинила толкоз горест, тя не бе успяла да намери дори и капка разкаяние?