— Кой ти разправя всичко това, Пърл? — попита майката, познала в думите й едно от суеверните предания, разпространявани по онова време.
— Бабата до камината ми го разказа снощи, докато ти се грижеше за болния — отвърна детето. — Само че тя мислеше, че спя и не чувам. Каза, че много, много народ го е срещал тук, подписвал се е в книгата му и е бил белязан. Виждала го е и злата стара мистрис Хибинс. И още бабата рече, майко, че твойта алена буква е от Черния човек и че тя гори с червен пламък, когато посред нощ се срещаш с него в тъмната гора. Вярно ли е това, майко? Срещаш ли се с него нощем?
— Било ли е да се събудиш и да не ме видиш? — попита Хестър.
— Не, не е било — отговори детето. — Но ако се страхуваш да ме оставяш сама, вземи ме с теб в гората. Много ми се иска да дойда. Само кажи ми, майко, има ли наистина такъв човек? Срещала ли си го някога? И това неговият знак ли е?
— Ще ме оставиш ли веднъж завинаги на мира, ако ти кажа? — попита майката.
— Да, само ми кажи.
— Вярно е, срещала съм го веднъж. Алената буква е неговият знак!
Докато разговаряха така, те се отдалечиха достатъчно навътре в гората, за да не бъдат забелязани от случайни минувачи по пътеката. Стигнаха до една разкошна могилка от мъх, която век назад бе представлявала гигантски бор, с корени и ствол, потопени в мрачната сянка, и чело извисено към небето, и седнаха. Намираха се в малка долчинка, с полегати, осеяни с изсъхнали листа склонове. По средата й минаваше поточе, рукнало по корито от окапали удавени листа. Дърветата, надвиснали над него, с огромните си клони понякога преграждаха течението и ставаха причина да се образуват водовъртежи и тъмни вирове, а там, където водата бягаше по-стремглаво, на дъното се виждаше кафяв, искрящ пясък и по него камъчета. Плъзнеха ли поглед по течението на бързея, някое време те все още виждаха отблясъци от водата, които обаче скоро изчезваха безследно сред гъсталака от стволове и храсти и разхвърляните канари, обрасли със сив лишей. Гигантските дървета и гранитните блокове като че нарочно се мъчеха да прикрият пътя на ручея, уплашени да не би с бъбривостта си той да издаде какво е скрито в сърцето на старата гора, откъдето извираше, или да изпише съкровените й тайни на гладката повърхност на някой вир. И действително, като се прокрадваше напред, поточето непрекъснато си ромолеше нещо мило, тихо и успокояващо, но същевременно и тъжно, с гласа на невидяло радост дете, на което не му е до веселие в обкръжението на тъжни хора и мрачни събития.
— Ох, поточе! Глупаво и скучно поточе! — възкликва Пърл, като послуша хленча му. — Защо си така тъжно? Я да се развеселиш и да не пъшкаш и мърмориш постоянно!
Но за краткия си живот в гората бързеят бе преживял нещо тъй сериозно и важно, че не можеше да се удържи да не говори за него и само за него. Пърл си приличаше с потока по това, че и нейният живот бликаше от също толкова тайнствен извор и преминаваше през също такива мрачни дебри. Но за разлика от него тя танцуваше, искреше и бъбреше безгрижно по пътя си.
— За какво разказва това печално поточе, майко? — попита детето.
— Ако ти си имаше своя мъка — отвърна майката, — то би ти говорило за нея, както сега на мен ми говори за моята. Но аз чувам стъпки по пътеката и шум от отместване на клони. Иди си поиграй, а аз ще поговоря с човека, който идва.
— С Черния ли, майко?
— Върви играй, дете — повтори майката. — Но да не ходиш много надалеч и да се върнеш мигом, щом те повикам.
— Добре, майко. Но ако това е Черния човек, ще ми разрешиш ли да остана за малко да го видя с голямата книга под мишница?
— Върви, глупаче! — каза майката нетърпеливо. — Какъв ти Черен човек! Ей го, вижда се вече през дърветата — това е пасторът.
— Вярно, майко — каза детето. — И виж, държи се за сърцето. Да не би когато се е подписвал в книгата на Черния, той да го е белязал на това място? А защо не носи знака си отгоре, като тебе, майко?
— Бягай, дете, стига си ме ядосвала! — извика Хестър Прин. — Но далече не ходи. Гледай винаги да чуваш ромона на ручея.
Детето тръгна успоредно на потока и запя, търсейки по-весели вариации върху тъжната му тема. Ала той не се утешаваше и продължаваше да разказва непонятната си история за нещо тайнствено и печално, което се бе случило или щеше да се случи в мрачната гора. Тогава Пърл, която за краткия си живот се бе нагледала на мрачност и униние, реши да сложи край на всякакво вземане-даване с плачливия ручей и се захвана да бере теменужки, съсънки и алени кандилки, израсли в пукнатините на една висока скала.