Когато малката палавница изчезна, Хестър се приближи към пътеката, но тъй че да остане скрита в черната сянка на дърветата. Тя съзря пастора да идва съвсем сам и да се подпира на тояга, отрязана нейде по пътя. Той изглеждаше изнемощял и слаб и на лицето му се бе изписало такова малодушие и отчаяние, каквото нивга не беше се показвало по улиците на градчето или на друго място, дето биха могли да го забележат. Тук, в пълното усамотение на гората, което само по себе си би било тежко изпитание за духа, унинието на пастора бе повече от явно. В походката му личеше някакво равнодушие, сякаш той не виждаше защо трябва да направи и крачка още, а би се радвал — ако въобще нещо можеше да го зарадва — да се строполи под най-близкото дърво и да не мръдне повече оттам. Листата на дърветата можеха да го засипят и земята да се издигне и да го покрие, все едно дали е жив или мъртъв. Смъртта бе нещо прекалено определено, за да я желае или избягва.
В страданието на преподобния мистър Димсдейл Хестър не видя друга конкретна, жива проява, освен, както бе отбелязала малката Пърл, че се държи за сърцето.
Глава XVII
Пасторът и енориашката
Макар да вървеше бавно, свещеникът вече отминаваше, а Хестър не можеше да намери глас да го повика. Най-сетне успя да прошепне името му:
— Артър Димсдейл! — Сетне го повтори по-силно, но дрезгаво: — Артър Димсдейл!
— Кой ме вика?
Пасторът в миг се овладя и изправи снага като човек, заварен в момент на слабост, която би искал да прикрие. Хвърлил разтревожен поглед по посока на гласа, той съзря нечий силует между дърветата, който с тъмното си облекло до такава степен се сливаше с околния сумрак на заоблаченото небе и гъстата шума, че не бе ясно жена ли е или сянка. А може да беше и призрак, избягал от мислите на пастора, за да го преследва в земния му път?
Той пристъпи още крачка и видя алената буква.
— Хестър! Хестър Прин! Ти ли си? Жива ли си още?
— Да, аз съм! — отвърна тя. — Жива съм, доколкото въобще съм била жива тия седем години! А ти, Артър Димсдейл, ти жив ли си?
Нямаше нищо чудно в това, че двамата поставяха под съмнение земното съществуване на другия, тъй като се съмняваха и в собствената си реалност. Странната им среща в тъмната гора по-скоро приличаше на първа среща в задгробния свят на две души, които — тясно свързани в предишния живот, ала още непривикнали с новото си състояние и с обществото на безплътни — се гледаха сега с взаимен ужас. Макар и сам превърнат в призрак, всеки един от тях бе съкрушен при вида на другия. Ужасяваха се и от себе си, защото в минути на сътресение като тези човек е принуден както никога да се замисли и да осъзнае всичко, което е преживял. Те видяха душите си, отразени с всичките подробности в огледалото на отминаващия миг. Обзет от страх и трепет, бавно и сякаш по принуда, Артър Димсдейл протегна вкочанената си ръка и докосна ледените пръсти на Хестър Прин. Ала колкото и да бе студено, ръкостискането ги избави от най-тягостното в срещата им. Те почувствуваха, че са си същите или най-малкото са от един свят.
Безмълвно, защото на тях не им трябваха думи, за да се разбират, двамата се отправиха едновременно към гъсталака, откъдето се бе появила Хестър, и се отпуснаха върху купчината мъх, на която тя бе седяла с Пърл. Когато отново бяха в състояние да разговарят, те започнаха да си разменят баналности — като най-обикновени познати — за мрачното небе, за приближаващата буря и за здравето си. Така лека-полека стигнаха до темите, тегнещи дълбоко в сърцата им. Тъй дълга бе разлъката, отредена им от случая и от съдбата, че им бе необходимо с нещо леко и неангажиращо да открехнат вратите на сериозния разговор и да преведат през прага му истинските си мисли.
След някое време свещеникът погледна Хестър Прин в очите.
— Хестър — попита я той, — ти намери ли покой?
Печално усмихната, тя сведе поглед към гърдите си.
— А ти?
— Не! За мене няма нищо освен отчаяние! — отвърна пасторът. — А и мога ли да очаквам друго, като се знам какво представлявам и докато живея по този начин? Да бях безбожник, човек без съвест, негодник, отдаден на най-долните си скотски страсти, отдавна мир да съм намерил. Пък можех и въобще да не го губя! Ала с душа като моята това е невъзможно, че всичките ми добродетели, най-ценните ми качества, с които Господ ме е надарил, са се превърнали в мои мъчители. Няма по-злочест от мене, Хестър!