— Хората те почитат — възрази Хестър. — И неслучайно — та ти им правиш толкоз добрини! Нима това не ти носи никаква утеха?
— Само още по-нещастен ставам, Хестър! По-нещастен! — отвърна свещеникът с горчива усмивка. — А колкото до добрините, които уж извършвам, за мене те не са нищо повече от самозаблуда. Как би могла една изгубена душа да спасява другите? Как тя, осквернената, ще ги пречиства? А уважението на хората… Как бих искал то да се превърне в презрение и ненавист! Що за утеха ми е, Хестър, като се изправя пред амвона, да срещам толкова очи, обърнати към мен, все едно, че лицето ми излъчва небесна светлина? Да виждам жаждата за Божията правда в моите миряни, които ме слушат, сякаш им говоря с огнения език на апостол? И после да се вглеждам в себе си, в мерзката душа, която те обожествяват? Как горчиво и през сълзи съм се смял, когато съм сравнявал как изглеждам и какво съм всъщност. А с мен се смееше и сатаната!
— Несправедливо съдиш — укори го меко Хестър. — Ти си се разкаял дълбоко и от сърце за греха си и той е останал далеч зад тебе в миналото. Животът ти сега е не по-малко свят, отколкото изглежда в очите на хората. Защо такова разкаяние, което е скрепено с печата на добри дела, да не е истинско и да не утешава?
— О, не, Хестър! — възкликна свещеникът. — То е абсолютно кухо! Студеният му труп не може с нищичко да ми помогне. Аз се каях, каях, но не можах да се разкая. Инак отдавна да съм хвърлил маската си на лъжовна светост и хората да са ме видели такъв, какъвто ще се изправя пред Страшния съд. Щастлива си, Хестър, че носиш алената буква открито на гърдите си! А мойта ме изгаря отвътре. Не можеш да си представиш какво облекчение е за мен след кошмара на седемгодишно притворство да срещна поглед, който не се заблуждава. Да имах поне едничък приятел или най-лют враг, към когото да се обръщам ежедневно, когато се почувствувам зле от хорските похвали, и той да ме има за най-долния от всички грешни люде, то би могла тогаз душата ми да оживее. Дори такава мъничка частица от истината би могла да ме спаси! А то сега съм изпълнен само с лъжа и пустота, и смърт!
Хестър го погледна в очите, но се побоя да заговори. Ала като изля тъй бурно чувствата си, които бе потискал толкова години, пасторът неволно доведе разговора тъкмо до онова, за което тя бе дошла. Хестър превъзмогна страха си и започна.
— Такъв приятел, какъвто току-що си пожела, с когото да оплакваш греха си, съм ти аз, твоята съучастница. — Тя отново се поколеба, но направи усилие над себе си и продължи: — Имаш си и враг, с когото отдавна живееш под един покрив!
Свещеникът ахна, скочи на крака и се стисна за сърцето, сякаш искаше да го изтръгне от гърдите си.
— Какво каза? — извика той. — Враг? И то под моя покрив! Какво значи това?
Хестър вече съзнаваше какво огромно зло бе причинила на тоз нещастен мъж, като го бе оставила да лъже с години, когато и миг дори би бил пагубен за него, защото го предаваше в ръцете на злодея. Самото присъствие на врага, както и да се прикриваше, бе достатъчно, за да разстрои душевното равновесие на един толкова чувствителен човек като Артър Димсдейл. На времето Хестър не го отчиташе или навярно ожесточена от собственото си нещастие, бе оставила свещеника да тегли теглото си, което тогава не й се струваше чак толкова непоносимо. Ала напоследък, след нощното му бдение, тя се бе трогнала и разнежила. За пръв път разбра какво бе на сърцето му. Нямаше съмнение, че постоянната близост на Роджър Чилингуърт, тайната отрова на злонамереността му, която поразяваше всичко наоколо, и узаконеното му вмешателство като лекар във физическите и духовните страдания на свещеника бяха максимално използувани против жертвата. С помощта на тези обстоятелства съвестта на мистър Димсдейл бе подлагана на постоянен тормоз не за да му се причинява благотворна, лековита болка, а за да се смущава и разстройва душата му. Всичко това не можеше да не доведе до лудост на земята и до вечно отчуждение от Бога и от истината след смъртта, което навярно е като безумието приживе.
Ето до какво падение бе довела Хестър човека, когото някога бе обичала и защо да не си го кажем — продължаваше да обича тъй страстно! Тя бе проумяла — както бе казала и на Роджър Чилингуърт, — че несравнимо по-добре би било да се жертвува доброто име на свещеника, та дори и животът му, пред участта, която му бе избрала. И сега с радост би се хвърлила в краката на Артър Димсдейл и би умряла върху ложето от горска шума, само да не трябваше да му се признава в такъв ужасен грях.