— О, Артър — извика тя, — прости! Във всяко друго отношение съм се старала да живея честно. Искреността бе единствената добродетел, която ми оставаше, и аз успях да я запазя и пред най-тежките изпитания. Ала когато твоето добро, животът ти, честта ти бяха сложени на карта, аз взех страната на измамата. Но дори в името на живота лъжата не води до нищо добро. Не се ли досещаш какво ще ти кажа? Старият доктор, който се представя под името Роджър Чилингуърт, е моят мъж!
Буреносният поглед на свещеника напомни за онзи дяволски примес към инак възвишената му, чиста и въздържана натура, чрез който сатаната се надяваше да завладее докрай душата му. Никой досега не бе гледал Хестър тъй смръщено и свирепо. Макар да трая само миг, яростта преобрази пастора до неузнаваемост. Ала в страданието си той бе изгубил и по-първичните си сили, та не бе способен на повече от мимолетен изблик. Свещеникът се свлече на земята и зарови лице в шепите си.
— Трябваше да се досетя! — промълви той. — Та аз го усещах! Нима естественото отвращение, което се надигна в сърцето ми, когато го видях за първи път, и което продължавах да изпитвам при всяка наша следваща среща, не бе достатъчно да ми открие тайната? Защо не си го обясних? О, Хестър, ти нямаш никаква представа за ужаса на моето положение! За срамното, недостойно и отвратително разголване на болното и грешно сърце пред очите на оногова, който се изпълва от злорадство! Нещастнице, ти си отговорна за това! Не мога да ти го простя!
— Ще ми простиш! — извика Хестър и падна върху мъртвите листа до него. — Бог ще ме накаже, но ти прости!
Неочаквано, в порив на отчаяна нежност, тя го прегърна и притисна главата му до гърдите си, без да се смущава, че страната му се опира в алената буква. Напразни бяха опитите му да се освободи. Хестър го държеше здраво в обятията си, за да не му даде възможност да я гледа осъдително. Седем дълги години тази самотна жена бе търпяла свъсените погледи на всички наоколо и ни веднъж не беше свела изпълнените си с тъга и решителност очи. Нито пък небето я бе убило с гнева си. Но неодобрителната гримаса на този блед, изнемощял и дълбоко покрусен грешник беше смърт за нея!
— Ще ми простиш ли? — повтаряше тя непрестанно. — Недей ме гледа тъй сурово! Ще ми простиш ли?
— Прощавам ти! — отвърна най-сетне пасторът някъде дълбоко от бездната на скръбта си, но вече без раздразнение. — Прощавам ти от все сърце и нека Господ да прости и двама ни! Не сме ний с тебе, Хестър, най-грешните на този свят. Има един, който е паднал по-ниско и от окаляния пастор! Мъстта на стареца е по-черна от моя грях. Защото той е потъпквал най-невъзмутимо неприкосновеността на човешкото сърце. А ние с теб не можем да бъдем обвинени в такова тежко престъпление.
— О, не! — прошепна тя. — Това, което извършихме ние, имаше свое свято оправдание. Така поне на нас ни се струваше и си го казвахме един на друг. Не помниш ли?
— Мълчи, Хестър! — каза Артър Димсдейл и стана. — Разбира се, че помня!
Те отново седнаха един до друг, със стиснати ръце, върху обраслия с мъх дънер на падналото дърво. Това бе най-мрачният час в живота им, към който тъй дълго бяха вървели в сгъстяващата се тъмнина. Но в него се таеше и някакво очарование, което ги караше да стоят и да го продължават с още миг и после с още един и още един… В непрогледната гора, която ги заобикаляше, дърветата скрипяха от поривите на вятъра. Тежките клони се огъваха над главите им, а величествените борове сякаш си разказваха със скръбни стонове тъжната история на двойката под тях или й вещаеха нещастие.
А те стояха и стояха. Каква потискаща печал навяваше горската пътечка, която трябваше да ги отведе обратно в града, за да поеме Хестър пак позора си, а пасторът — жестоката подигравка на празната си слава! И те останаха още миг в мрака на таз гора — несравнимо по-ценен от слънчевата позлата. Тук, където само пасторът я виждаше, алената буква повече не пареше върху гърдите на грешницата! Тук, където ничии освен нейните очи не го следяха, Артър Димсдейл, измамникът пред Бога и пред света, можеше за малко пак да бъде честен!
Внезапно той потръпна, сепнат от някаква мисъл.
— Хестър! Какъв ужас! Роджър Чилингуърт знае за намерението ти да ми откриеш кой е. Ще продължи ли тогава да пази тайната ни? Какво ли ново отмъщение ще измисли?