— Той по природа е някак си потаен — отвърна Хестър замислено — и това особено се засили у него, откакто се зае с тайното си отмъщение. Струва ми се, че няма да ни издаде, а ще потърси други средства да засити мъстта си.
— Ами аз? Как ще живея аз и ще дишам един въздух с този смъртен враг? — възкликна Артър Димсдейл, като се сгърчи и по навик се хвана с разтреперана ръка за сърцето. — Кажи какво да правя, Хестър! Ти си силна, ти решавай!
— Не бива повече да живееш с него — натърти Хестър. — Не бива да го оставяш да урочасва сърцето ти с лошия си поглед!
— Това би било много по-ужасно и от самата смърт! — отвърна свещеникът. — Но как да го избягна? Какво ми остава да направя? Да взема отново да се хвърля връз сухата шума, както когато ми каза кой е? Да падна и тозчас да умра?
— Уви, дотам ли чак си стигнал — каза Хестър и очите й плувнаха в сълзи, — че да умреш от слабост? Защото нямаш друга причина!
— Гневът Божи тегне върху ми — отвърна каещият се свещеник. — Твърде е лют, за да се боря с него.
— Бог би се смилил — възрази Хестър, — ако намериш сили да се възползуваш от милостта му.
— Ти си силна и за двама ни — рече той. — Научи ме какво да правя.
— Толкова ли е малък светът? — удиви се Хестър и впи поглед в очите му, с който неусетно му преливаше нови сили и повдигаше съкрушения му дух. — Да не би светът да свършва с градеца, дето довчера беше безлюден горски пущинак като този около нас сега? Къде отива нашата пътечка? Обратно към градчето, казваш? Вярно, но също тъй и напред. Все по-дълбоко и по-дълбоко изчезва в гъсталака и след някакви си две-три мили по жълтата шума няма да е стъпвал кракът на бял. Там можеш да бъдеш свободен. Това кратко пътешествие ще те изведе от изпълнения ти с терзания живот, за да намериш един нов свят, където може и да те очаква щастие! Нима не ще ти стигне сянката в безкрайната гора, за да скриеш сърцето си от погледа на Роджър Чилингуърт?
— Да, Хестър, ще го скрия, ала под нападалата шума! — отвърна пасторът с тъжна усмивка.
— Ами морската шир? — продължи Хестър. — Ти дойде по нея. Само да решиш, и можеш пак по нея да се върнеш. Да избягаш от него било в родината — в някое затънтено селце или в многолюдния Лондон, — било в Германия, във Франция, в благословена Италия! А и какво те свързва толкоз с тези сурови мъже и с идеите им? И без това прекалено дълго се задържа при тях и им отдаде най-доброто от себе си!
— Това е невъзможно! — отвърна свещеникът, който я слушаше прехласнат, сякаш Хестър го призоваваше да осъществи мечтата си. — Не е по силите ми да си тръгна. Колкото и да съм грешен и отчаян, не съм дори помислял да избягам от мястото, където Господ ми е отредил да влача земните си дни. Душата си погубих, но няма да престана да се боря както мога за спасението на другите! Неверен страж съм и все пак не смея да напусна поста си, макар и да ме чакат само позор и смърт, когато дойде краят!
— Седем години мъки са те съсипали — възпротиви се Хестър, твърдо решена да му вдъхне от своята жизненост. — Но ти ще ги оставиш зад гърба си! Не ще те спъва бремето им по горската пътека, нито ще тегне в кораба ти, ако решиш да прекосиш океана. Остави позорното крушение тук, където те застигна! Забрави го и почни живота си наново! Нима ще сметнеш всичко за загубено още от първия провал? Та бъдещето ти предлага толкова възможности да си опиташ пак късмета и да сполучиш. Да намериш щастие! Да извършиш добрини! Скъсай с лъжата и заживей отново честно. Стани, ако към това те тегли, учител и вожд на червенокожите. Или — което е повече в природата ти — един от най-прославените учени мъдреци на цивилизования свят. Хвани се с проповядване! С писане! С добри дела! Прави каквото ще да бъде, само не се оставяй да умреш! Прости се с името си Артър Димсдейл и назови се с ново име, което да можеш да носиш с открито чело, без страх и позор. Защо ти трябва да продължаваш ако ще и с ден мъките, разяли живота ти дотолкоз, че волята ти е прекършена и не намираш сили дори да се разкаеш! Вдигни се и върви!
— О, Хестър! — възкликна Артър Димсдейл и в очите му за миг проблесна искрица от нейния ентусиазъм. — Защо говориш за надбягване, когато човек едва го държат краката? Писано ми е тук да си умра! Ни силата, ни мъжеството имам да се изправя сам срещу неизвестностите и неприятностите по широкия свят!
Така неизразимо бе сломен духът на пастора, че той не можеше дори да протегне ръка за щастието, което му се предлагаше.