— Сам, Хестър! — повтори свещеникът.
— Не, няма да си идеш сам! — прошепна глухо тя. Сега вече всичко бе казано!
Глава XVIII
Слънчевият порой
Артър Димсдейл вдигна към Хестър очи, преливащи от радостна надежда, примесена обаче със страх и ужас пред нейната дързост да изрече направо онова, за което той с мъка бе загатнал.
Ала смела и активна по натура, за седемте години, прекарани не просто в уединение, а в изгнание от обществото, Хестър Прин бе придобила една чужда за пастора свобода в мисленето. Дълго се бе реяла тя без цел и без посока из нравствените дебри, които се възправяха пред нея безпределни, непроходими и мрачни, досущ като непокорената гора, в чиято сянка те решаваха сега по-нататъшната си съдба. Сърцето и умът й се чувствуваха у дома си единствено сред пущинаците, където тя бродеше на воля, както дивите индианци из родната гора. През призмата на своето отчуждение Хестър бе разглеждала с години човешкия ред, установен от църковните служители и законодателите, със същия сарказъм, какъвто индианецът би проявил към свещеническата яка, съдийската мантия, позорния стълб, бесилото, домашното огнище и църквата. Съдбата бе й отредила жребий да се отърси от зависимост. Алената буква й бе отворила вратите за области, непозволени за жените. Срам, Отчаяние, Самота! Тези сурови, безмилостни учители я бяха направили силна, но също тъй я бяха отклонили от правия път.
От своя страна пасторът не беше преживявал нищо, което да го изведе извън сферата на общоприетите норми, макар веднъж да бе престъпил един от най-свещените закони. Той бе сгрешил от страст, неволно, а не поради своите убеждения. От този черен миг нататък Артър Димсдейл се вглеждаше с ревнива придирчивост не в делата си, които лесно можеха да се поставят под контрол, а и в най-слабия повей на чувствата си, както и във всяка своя мисъл. На върха на обществената система, като всички духовници в онези времена, той бе здраво окован с веригите на нейните порядки, принципи и предразсъдъци. Религиозните догми също му налагаха определени ограничения. Стореният грях бе отворил незавяхваща рана в неприспаната му съвест, която не го оставяше да си отдъхне нито миг, така че пасторът бе изложен на много по-малка опасност да престъпи границите на добродетелността, отколкото ако не беше нивга се поддавал на греховната съблазън.
Не ни остава друго, освен да заключим, че за Хестър Прин седемте години позорна прокуда са били само прелюдия към настоящия миг. А какво да кажем за Артър Димсдейл? С какво бихме могли да оправдаем едно повторно негово падение? С нищо! Освен ако не приемем като извинение, че той бе смазан от дългото и непосилно страдание, че угризенията на неуморната му съвест го довеждаха до умопомрачение, че не е леко да избираш между равносилното на самопризнание бягство и лицемерния живот, че е човешко да се бяга от смъртта и от позора, както и от козните на врага, че в безрадостната си пустиня, грохнал и съсипан, изтерзаният скиталец неочаквано бе съзрял надежда за човешка обич и близост, за нов и истински живот наместо тежката си орисия. А и горчивата истина е, че пролуката, която се отваря с грехопадението в човешката душа, не се затваря цял живот. Може да се усили бдителността и здравата охрана и да се попречи на врага да завземе крепостта оттам. Може дори той да се принуди да се откаже от стария си път към победата и да насочи другаде атаките си. Ала пробивът в стената си остава и дебнещият враг не престава да се навърта наоколо му и да ламти да удържи отново незабравимото си тържество.
Няма защо да описваме душевните борби на пастора, ако е имало такива — важното е, че той реши да бяга, и то не сам.
„Да бях поне за миг през тия седем години намерил някакъв покой или надежда — мислеше си свещеникът, — то бих и по-нататък мъките търпял като залог за Божията милост. Ала аз съм обречен безвъзвратно. Защо тогава да се отказвам от последната утеха, която се предлага на осъдения преди екзекуцията? Ако пък това е пътят към по-добър живот, както ме уверява Хестър, какво бих загубил, като го последвам! Не съм и в състояние да живея повече без тази жена — тъй силна е подкрепата й, тъй нежна нейната утеха! О ти, горе на небето, накъдето не съм достоен очите си да вдигна, помилуй ме!“
Погледите им се срещнаха и Хестър каза с увереност!
— Ще тръгнеш!
Сега, когато всичко бе решено, някакво внезапно оживление обля с искрящата си светлина унилия пастор. Нахлу то в гърдите на затворника, едва напуснал тъмницата на собственото си сърце, заедно с волния, свеж въздух на незавладените, непокръстени, непризнаващи закон простори. Духът на мистър Димсдейл буквално литна към небесата, несравнимо по-високо от дните, когато мъката го беше теглила надолу към земята. Тъй безпределна бе обаче набожността на този човек, че не можеше да не се почувствува дори и в сегашното му настроение.