— Нима отново изпитвам радост? — удиви се над себе си той. — Мислех, че тази способност е угаснала напълно в мен! Хестър, ти наистина си моят ангел-хранител! Аз паднах върху мъртвите листа болен, осквернен от греха и зачернен от скръбта, за да се изправя сякаш прероден и с нови сили да славя Всемилостивия над нас! Само това ми стига, за да започна по-добър живот. Защо не го намерихме по-рано?
— Да не се обръщаме назад — отвърна Хестър Прин. — Край вече на миналото! Защо да се спираме отново върху него? Ето, с този символ го унищожавам, сякаш никога не е било!
Докато говореше, тя откопча алената буква от гърдите си, свали я и с все сила я захвърли надалеч. Тайнственият знак кацна между изсъхналите листа на отсамния бряг на ручейчето. На сантиметри само още да беше прелетял, и щеше да се окаже във водата и да прибави и своята печална история към другите, за които потокът продължаваше неразбрано да мълви. Ала буквата със сърмената шевица остана да лежи на брега, проблясваща като загубен скъпоценен накит. Горко на злополучния минувач, който би могъл да я намери и да си навлече необясними угризения за някаква небивала вина, душевни терзания и с нищо незаслужена беда!
След като се раздели с клеймото, Хестър въздъхна дълбоко и от душата й падна непосилният товар на срама и болката. О, блаженство! Едва когато се освободи от бремето си, тя разбра колко много й бе тежало то! Обзета от нов порив, грешницата свали строгото боне, прибрало косите й и те се разпиляха в тъмен водопад върху нейните рамене, а в изобилните им вълни блясъкът от повърхността запрелива със сенките на дълбочината. Под този ореол лицето й придоби изящна миловидност. По устните й заигра, а в очите засия усмивка, тъй любеща и лъчезарна, сякаш бликаше от самото сърце на женствеността. Страните, по които от години сякаш не бе останала ни капчица кръв, пламнаха като божури. Нежността, младостта и пищната красота се завърнаха от тъй нареченото неповторимо минало и заедно с изгряващата й надежда и новонамереното щастие се сплетоха в магическия кръг на настоящия миг. Околният мрак, сякаш извирал единствено от сърцата на двамата смъртни, се стопи заедно с тяхната печал. Изведнъж небето се разтвори в усмивка и отприщи слънчевите лъчи, които се изляха в порой над мрачната гора, и лист по лист зеленото засвятка весело в дърветата, под тях земята грейна в жълто злато и дори сивото по старите стволове лъсна. Всичко, което преди бе засенчвало светлината, сега само сияеше. По възторжения блясък на бисерното поточе пътят му можеше да се проследи чак до съкровените кътчета на горското сърце, този път приютило тайната на радостта.
Така откликваше природата — дивата, езическа природа на гората, неподвластна на човешкия закон и неосенена от висшето прозрение — на непостижимото доволство на тези две честити души. Любовта, все едно дали току-що родена или пробудена от мъртвешки сън, неизменно идва окъпана в зари, които препълват сърцата и не могат да не се излеят върху света наоколо. Дори да беше си останала потънала в мрак, за Артър Димсдейл и за Хестър гората щеше да изглежда осветена!
Хестър вдигна поглед към пастора, изпълнен с трепета на ново ликуване.
— Трябва да се запознаеш с Пърл! — рече тя. — С нашта малка Пърл! Виждал си я, знам — но сега ще я разгледаш с други очи. Тя е странно дете! И аз не я разбирам. Но ти ще я обикнеш горещо като мен и ще ме посъветваш как да се справям с нея.
— Мислиш ли, че детето ще ме възприеме? — не без тревога запита свещеникът. — Винаги съм избягвал децата, защото те често ме посрещат недоверчиво и не желаят да ме допуснат до себе си. Аз дори малко се боя от Пърл!
— Колко жалко! — възкликна майката. — Но тя ще те обикне горещо и ти нея — също. Трябва да е наблизо. Ще я повикам. Пърл! Пърл!
— Виждам я — обади се свещеникът. — Застанала е в сноп от слънчеви лъчи, далеч оттук, на отсрещния бряг на ручея. Значи, смяташ, че тя ще ме обикне?
Хестър се усмихна и отново повика Пърл. Както каза пасторът, отдалече тя наистина приличаше на неземно създание в яркоцветно облекло, окъпано от сноп лъчи, които струяха през арката от клони над главата й. Лъчезарният сноп подскачаше като жив и нейната фигурка ту се открояваше, ту помръкваше — веднъж дете, веднъж мъничък призрак — в зависимост от нахлуването или внезапното секване на светлината. Чула майчиния вик, малката бавно заприближава.