— Не мога да ти опиша — каза свещеникът, като хвърли бегъл поглед към Хестър — как сърцето ми хем се свива от страх, хем копнее за този разговор! Вече споменах, че децата не са естествено предразположени за близости с мен. Не бързат да се покатерят на коленете ми, не ми шушнат на ухото, не отвръщат на усмивката ми, а се държат настрана и ме гледат с подозрение. Дори малките бебета се заливат в плач, като ги взема на ръце. А за краткия си живот Пърл вече два пъти ме е дарявала с нежност. Първо знаеш много добре кога и второ — когато я доведе в дома на суровия стар губернатор.
— Където ти тъй смело се застъпи за нас! — възкликна майката. — Никога няма да забравя този случай, няма да го забрави и Пърл! Не се безпокой! Тя може да се срамува и да се отнася студено отначало, но скоро ще се отпусне и ще те обикне!
В това време Пърл стигна до отсрещния бряг на поточето, спря се и се загледа мълчаливо в Хестър и духовника, които седяха върху обраслия с мъх дънер и я чакаха. Тъкмо там, където тя застана, ручеят образуваше вирче, гладко като огледало, което отразяваше с кристална яснота мъничката й фигурка в целия блясък на живописната й красота, както бе окичена с цветя и сплетени на венци листа, но по-изтънчена и одухотворена, отколкото в действителност. Копието пък, което почти напълно си схождаше с оригинала, придаваше на малката нещо от своята призрачна неуловимост. Странно как детето се бе изправило и ги наблюдаваше вторачено през мъглявината на горския сумрак, докато самото то бе в ореол от слънчеви лъчи, с които сякаш взаимно се привличаха. А отдолу, във водата, имаше още едно такова дете, също тъй озарено от златен сноп лъчи. Хестър бе обзета от някакво неясно и мъчително усещане, че Пърл се е отчуждила от нея, сякаш докато бе бродило самичко из гората, момиченцето се бе отдалечило твърде много от домашната им стряха и сега напразно търсеше път назад.
Имаше нещо и вярно, и невярно в това усещане — детето наистина се бе отчуждило, ала не по своя вина, а по вина на Хестър. През времето, в което Пърл се бе отстранила, майката бе пуснала друг човек в сърцето си и чувствата й сега изглеждаха съвсем различни, затуй малката, която се завръщаше у дома и не можеше да намери старото си място, не знаеше къде да се дене.
— Имам чувството — отбеляза пасторът с тънкия си усет, — че този поток е границата между два свята, която ще те раздели вовеки веков с твойта Пърл. А може малката да е самодива и да й е забранено да прескача през течащи води, както сме слушали да се разказва като деца? Моля те, кажи й да побърза, че вече целият се разтреперих от дългото вълнение.
— Хайде, миличка! — подкани момиченцето Хестър и протегна ръце към него. — Хайде, стига си се бавила! Никога не си била такава мудна. Ела да видиш един мой приятел и да се сприятелиш с него. Досега си имала само моята обич, а сега ще имаш двойно повече. Прескочи поточето и ела. Та ти знаеш да скачаш като сърненце!
Пърл пусна край ушите си тези медени слова и не помръдна от мястото си. Бляскавите й, немирни очи се впиваха изпитателно ту в единия, ту в другия, а после и в двамата едновременно, сякаш търсеха да разберат какво ги свързва. Неизвестно защо, когато детето спря погледа си върху Артър Димсдейл, ръката му сякаш сама се стрелна, за кой ли вече път, към сърцето му. Тогава изведнъж Пърл си придаде необичайно властен вид, вдигна пръстче и посочи към майчината гръд. А в краката й, окичено с цветя и окъпано в слънце, огледалното момиче повтори същия жест.
— Ах ти, неразбрано същество, защо не идваш? — възкликна Хестър.
Пърл продължи да сочи и буреносен облак се надигна на челото й. На фона на детското, почти бебешко личице смръщената гримаса изглеждаше още по-внушителна. И тъй като майката не престана да маха и да сияе в изкуствена усмивка, детето още по-властно тропна с крак. А приказно красивото момиченце от ручея, със сърдитото си лице, обвинително протегнатия пръст и властното си поведение, направи гледката още по-ефектна.
— Хайде, Пърл, по-бързо, не ме ядосвай! — извика Хестър Прин, която, макар и свикнала с капризите на вироглавата си дъщеря, изгаряше от обяснимо желание дъщеря й да покаже послушание сега. — Прескочи потока, лошо дете, и бегом при нас, че да не дойда аз!
Ала Пърл, която не се стресна от майчините закани и още по-малко се трогна от молбите й, изведнъж изпадна в истеричен гняв. Ръцете й се замяткаха неистово, тялото й се затресе в страхотни гърчове, а от устата й се посипаха пронизителни писъци. Цялата гора прокънтя и проехтя от крясъците на малката и се създаде впечатление, че тя не е сама в детинската си, неразумна ярост, а множество невидими създания я ограждат със съчувствието и подкрепата си. В потока се гневеше и отражението на Пърл. С венци цветя в косата и на кръста, то сърдито удряше с крак, размахваше ръце и упорито сочеше към майчината гръд.