— Знам защо става така — пошепна Хестър на свещеника и пребледня въпреки усилието да скрие тревогата и раздразнението си. — Децата не могат да понасят дори и най-малко нещо да се промени в това, което ги обгражда постоянно. Пърл се дразни, защото не вижда онова, което е свикнала постоянно да гледа на гърдите ми!
— Моля те — отговори свещеникът, — ако имаш начин да успокоиш детето, стори го незабавно! Освен беснеенето на стара вещица като нашта мистрис Хибинс — добави той и се опита да се усмихне, — пристъпът на ярост в дете е последното нещо, което бих желал да наблюдавам. Еднакво чудовищно изглеждат и разяреното прелестно детенце, и злата, сбръчкана старица. Ако ме обичаш, успокой малката!
Хестър се извърна отново към Пърл, сетне хвърли поглед, изпълнен с разбиране, към пастора и въздъхна тежко. Пламналите й до този миг страни се покриха със смъртна белота още преди да бе успяла да каже нещо.
— Пърл — поде тя тъжно, — погледни надолу! Ето тук! Право пред теб! На отсамния бряг на ручея!
Детето премести погледа си към посоченото място и видя алената буква, която бе тъй близо до водата, че върху повърхността й играеше отражението на сърмената обшивка.
— Подай ми я! — каза Хестър.
— Иди сама да си я вземеш! — отвърна Пърл.
— Какво дете! — възмути се Хестър пред пастора. — Много имам да ти разказвам за нея. Но в случая тя има право, като настоява да върна омразния знак на мястото му. Ще трябва още да го понося и да потърпя гнета му — само няколко дни, докато се махнем оттук и това, което преживяхме, се превърне просто в лош сън. Гората не е в състояние да скрие клеймото! Ала аз ще го предам на океана и той ще го погълне навеки!
С тези думи Хестър се приближи до брега на потока, вдигна алената буква и пак я закачи на гърдите си. Само миг назад тя си бе вярвала, че ще може да я удави в бездънния океан, но сега, когато съдбата отново й я връчи, смъртоносната емблема я изпълни с чувство за обреченост. Грешницата я бе захвърлила в безкрайната далечина и за час бе дишала с пълни гърди, ала ето че аленото проклятие отново заблестя на старото си място. Така е то — с дамгата или без нея, веднъж сторено, злото се превръща в съдба за своя извършител. Следващото действие на Хестър бе да вдигне буйните си коси и да ги пристегне под бонето. И сякаш попарени от прокобната буква, красотата, топлината и пищната женственост на белязаната се стопиха, както се топи денят пред настъпващата нощ, и върху нея отново легна сива сянка.
Довела докрай опустошителното си преобразяване, Хестър протегна ръка към Пърл.
— Сега позна ли майка си, дете? — със смирен укор в гласа попита тя. — Ще преминеш ли потока и ще я признаеш ли за своя, сега, когато тя е пак печална и носи на гърдите си позора?
— Сега — да! — отвърна момиченцето, прескочи ручея и я прегърна. — Сега ти си мойта майка, а аз съм твойта малка Пърл!
В порив на нежност, необичайна за нея, тя придърпа към себе си главата на Хестър и целуна челото и бузите й. Ала сякаш изпитваше вътрешна необходимост непременно да примесва с болка всяка радост, случайно създадена от нея, веднага след това Пърл протегна устни и към алената буква.
— А, това беше лошо! — възкликна майката. — Тъкмо ми показа, че ме обичаш, и побърза да се подиграеш с мен!
— А свещеникът защо стои при нас? — попита детето.
— Чака да те поздрави — отвърна Хестър. — Върви го помоли за благословия! Той те обича, моя малка Пърл, и майка ти обича също. Нали и ти ще го обикнеш? Хайде, че той гори от нетърпение да поговорите!
— Той ни обича? — попита момичето и хвърли прозорлив поглед към майка си. — Тогава да ни хване за ръце и да се приберем тримата в града!
— Сега не, миличко — отвърна Хестър. — Но ще дойде ден той да ни води за ръце. Ще си имаме свой дом и свое огнище. Ти ще му седиш на коленете и той ще те научи на най-различни работи. И много ще те обича. Ти също ще го обикнеш, нали?
— А той ще се държи ли постоянно за сърцето? — попита Пърл.
— Ама че глупав въпрос! — възкликна майката. — Отивай да го помолиш за благословия!