Но от ревност ли, каквато всяко галено дете инстинктивно изпитва към опасните си съперници, или поради някой от капризите си, Пърл отказа да прояви каквато и да било любезност към свещеника. И само със сила майка й можа да я заведе до него — тя демонстративно се дърпаше и му показваше необичайно богатия си запас от кисели физиономии. Още от пелените Пърл умееше да криви подвижното си личице в най-разнообразни, непредвещаващи нищо добро гримаси. Пасторът, който бе изпаднал в мъчително смущение, все пак се надяваше, че с една целувка би могъл като с талисман да спечели благоразположението на детето. Ето защо той се наведе и го целуна по челото. Тозчас Пърл се откопчи от майка си, изтича до ручея, надвеси се над него и натопи чело във водата. Тя стоя така, докато не изтече достатъчно вода, за да отмие и отнесе далеч нежеланата целувка. Детето повече не се завърна при Хестър и свещеника, а ги наблюдаваше отстрани как кроят планове във връзка с новото си положение и намерения.
И ето че дойде краят на този съдбовен разговор. Сега долчинката щеше отново да потъне в самотата си сред тъмните стари дървета, които дълго щяха да повтарят в неразбираем за хората шепот чутото през този час. Печалният поток също щеше да прибави тази история към тайната, с която и без това бе обременено нещастното му сърчице и за която той от векове ромонеше все тъй безспирно и унило.
Глава XX
Душевният смут на пастора
Свещеникът си тръгна пръв, но едва направил няколко крачки, погледна през рамо, почти уверен, че ще види как неясните силуети на майката и детето се разтварят в горския здрач. Трудно е да се повярва изведнъж в действителността на такъв рязък поврат в живота. Ала там стоеше Хестър, в неизменната си сива дреха, непомръднала от дънера, който векове назад бурята бе повалила и сетне времето бе покривало неуморно с мъх, та двамата осъдени с най-тежък земен дял да поседят и да намерят час покой и утешение. Видя пасторът и Пърл, която се носеше на пръсти откъм брега на ручейчето, за да заеме мястото до майка си, след като неканеният отново й го бе освободил. Следователно станалото не беше просто се присънило на мистър Димсдейл!
За да се отърси от мъглявостта и раздвоението в съзнанието, които го тревожеха по странен начин, той си припомни и започна да обмисля подробностите около плановете, набелязани от тях с Хестър във връзка с предстоящото им заминаване. Те бяха решили, че с многобройните си многолюдни градове Старият свят би могъл да им даде значително по-добро и сигурно убежище, отколкото необетованата Нова Англия и въобще Америка, където трябваше да се избира между индианските вигвами или европейските колонии, разхвърляни оскъдно по крайбрежието. Още повече, че за здравето на младия духовник суровите условия в гората бяха абсолютно противопоказни. С изключителната си природна надареност, начетеност и култура той щеше да бъде на мястото си единствено в центъра на цивилизацията и изискаността, защото, колкото по-възвишен е човек, толкова по-деликатна е и натурата му. А и обстоятелствата се бяха стекли в полза на такъв избор. В пристанището неотдавна бе отседнал един от многобройните кораби, които в онези времена кръстосваха океаните ако не с пиратски, то поне с твърде подозрителни цели. Дошъл от Карибско море, той трябваше след три дни да отплава за Бристол. Покрай дълга си като милосърдна сестра, който сама си бе избрала, Хестър Прин се бе запознала с капитана и екипажа му и се бе наела да организира заминаването на тримата в пълна тайна, както го изискваше случаят.
Пасторът бе проявил жив интерес относно точната дата, на която корабът се канеше да отпътува. По всяка вероятност това щеше да стане след около три дни. „Прекрасно!“ — бе възкликнал той. Колебаем се дали да кажем защо преподобният мистър Димсдейл се зарадва толкова. Читателят обаче трябва да знае всичко, затова ще признаем, че причината се криеше в проповедта, която младият духовник бе избран да произнесе след два дни по случай ежегодните съдийски избори. И тъй като такава проява бележеше върхов момент в живота на новоанглийския свещеник, едва ли би могло да се намери и по-подходящ завършек за неговата кариера. „Ако не друго — мислеше си този безупречен мъж, — то поне никой няма да може да каже, че не съм изпълнявал както трябва обществените си задължения!“ Ах, как обидно лесно, въпреки проникновената си самовглъбеност, свещеникът успяваше да се самозалъгва! Не че не сме казвали и тепърва няма да казваме и по-лоши неща за него, но тази му слабост бе от всички възможно най-жалката, доказателство колкото дребно, толкова и неопровержимо, за коварната болест, която отдавна вече разяждаше истинската му същност. Човек не може неопределено дълго да живее с две лица — едно за пред хората, а другото за себе си, — без накрая да се обърка кое от тях е истинското.