Възбуден от разговора си с Хестър, мистър Димсдейл бе получил неочакван прилив на сили и се бе забързал към града. Горската пътечка му се видя сега още по-дива, по-недостъпна с непреодолимите си препятствия и по-неутъпкана, отколкото бе изглеждала на отиване. Ала той не се спираше пред нищо — прескачаше мочурищата, провираше се през бодливите храсталаци, изкачваше стръмнините и се спускаше в падините — и за свое голямо удивление напредваше неуморно. Само като си помислеше с каква мъка бе вървял и колко често бе спирал да си поеме дъх по същата тази пътечка преди някакви си два дни! Когато вече наближи, свещеникът започна да се вглежда в познатите особености на града и взе да му се струва, че ги намира някак променени. Сякаш не от вчера и не от завчера, ами от дълги дни, не, от години не беше идвал тук! Хем улиците бяха запазили непокътнати очертанията си, къщите с многобройните островърхи фронтони носеха старите си белези, а и ветропоказателите бяха до един на местата си. И все пак натрапчивото чувство за промяна си оставаше. То се отнасяше и до всичко живо и познато из градеца. Не че хората се бяха състарили или подмладили. Не че старците бяха по-белобради. Нито пък довчерашното пеленаче се бе изправило да ходи. Нещо неуловимо във всички тях обаче ги отличаваше от хората, с които съвсем неотдавна пасторът се бе простил. Нещо, което той долавяше благодарение на тънкия си вътрешен усет и което с особена настойчивост го завладя пред сградата на неговата църква. Тъй чужда и същевременно тъй близка му се представи тя, че не знаеше какво да мисли — дали преди я беше виждал само насън, или сега сънуваше наяве.
Всичко това бяха прояви на едно явление, което се дължеше не на изменения извън, а вътре в наблюдателя, протекли тъй бурно и с такива важни последствия, че по въздействието си върху пастора този ден бе равен на години. Преобразяването на свещеника се бе извършило по негова собствена воля, по волята на Хестър и по силата на съдбата, която двамата сами си бяха отредили. Градът си бе предишният, ала друг свещеник се бе завърнал от гората. Някогашните му приятели го поздравяваха, а на него му идеше да им рече: „Не съм човекът, за когото ме вземате! Онзи остана в гората, уединен в самотна долчинка между покрит с мъх дънер и печален ручей! Търсете си там пастора и вижте дали няма да намерите съсухрената му фигура, хлътналите му страни, бледоликия му образ и сбръчканото му от болки чело захвърлени върху земята като ненужни вехтории!“
„Но това си ти!“ — без съмнение щяха да започнат да го убеждават в заблудата си старите приятели.
Преди да стигне до дома си, мистър Димсдейл получи и други вътрешни сигнали за революцията, настъпила в мислите и чувствата му. Инак с нищо друго освен с нов режим и нов морален кодекс в личното му царство не биха могли да се обяснят поривите, които го обземаха. За свой ужас бедният свещеник се изкушаваше на всяка крачка да направи нещо неприето, безумно и зловредно колкото неволно, толкоз и умишлено, защото тези постъпки се диктуваха пряко неговата воля от най-дълбоката му същност, а не от съзнателната му половина, която ги осъждаше. Така стана, когато той срещна един от дяконите си. Добрият старец му заговори с бащинска любов от патриархалната си висота, на която го издигаха почтената възраст, безупречното благочестие и църковното положение, но също тъй и с дълбока, почти благоговейна почит към сановните и лични достойнства на духовника. Не би могъл да се намери по-прекрасен образец за съчетаване на богатството на жизнения опит и мъдростта с преклонението пред превъзходството по ранг и надареност. По време на краткотрайния разговор с уважавания белобрад дякон мистър Димсдейл трябваше най-старателно да се въздържа да не изрече на глас богохулните предложения, които напираха в главата му във връзка с причастието. Той цял се разтрепери и пребледня от смъртен ужас да не би езикът му да се развърже и да се престори, че с негово съгласие е наговорил тези страхотии. В същото време пасторът едва не избухна в бурен смях, като си представи как би се попарил старият светец от неверническите му думи!
Подобно нещо отново се случи с преподобния мистър Димсдейл, когато, забързан по улицата, срещна след малко най-старата си енориашка. В сърцето на тази извънредно благочестива, бедна вдовица спомените за покойните й съпруг и деца, за отдавна погребаните някогашни дружки бяха плътно наредени като надгробните паметници в гробище. Но туй, което би било непоносима скръб, се бе превърнало едва ли не в ликуваща радост за вярващата душа на старицата благодарение на откровенията от Светото писание, с които в течение на повече от тридесет години тя се бе тешила. А откакто мистър Димсдейл я беше взел под своята опека, за старата мирянка нямаше по-сладостна награда — и земна, и небесна, че само земното не струваше и пукната пара за нея — от случайната или нарочна среща с нейния пастор, който й даваше да се подкрепи с по някоя порцийка от топлата, благоуханна и неподправена божествена истина, дошла направо от любимите пасторски устни до притъпения й, но бленуващ слух. Ала този път чак докато не се надвеси над ухото й, за огромно удоволствие на дявола, мистър Димсдейл не можа да си припомни нито ред от Библията, нито да измисли нещо друго освен един-единствен кратък, съдържателен и както тогава му се струваше, неопровержим довод срещу безсмъртието на човешката душа. Достигнеше ли въпросното богохулство до съзнанието на престарялата сестра, то подобно на глътка силна отрова сигурно би я сразило на място. Какво всъщност й пошепна, пасторът така и не разбра. Ала за нейно щастие, изглежда, се бе изказал толкова объркано, че бедната вдовица не бе могла да схване нищо определено или провидението й бе внушило свое тълкуване. Във всеки случай, когато се отдръпна, свещеникът видя сбръчканото, пепеляво бабешко лице да се разтапя в райското сияние на благоговеен екстаз и благодарност.