И за трети път пасторът преживя такъв кошмар, когато се раздели с най-старата и срещна най-младата си енориашка. Тя бе отскоро приобщена, и то благодарение на неделната проповед след нощното бдение на мистър Димсдейл, вдъхновила я да се откаже от преходните светски удоволствия в името на божествената надежда, която ще изгрява все по-ярко, а животът ще се помрачава, докато адската тъмница на земята не бъде позлатена с блясъка на вечна слава. Девойчето бе прелестно и чисто като райска лилия. Свещеникът съзнаваше, че в светинята на непорочното си сърце то бе скътало под белоснежен покров неговия лик, от което вярата му беше придобила любовен плам, а любовта — религиозна чистота. Явно сатаната бе виновен, че в този следобед девойката бе попаднала без майчина закрила на пътя на тоз жестоко изкушаван или по-право погубен и отчаян мъж. Когато тя се приближи, главатарят на нечестивците пошепна на окаяника да сбие в малко зрънце и да пусне в нежната й гръд заразата на злото, което не би се забавило да избуи и да върже черни плодове. Толкова силно бе влиянието на свещеника над тази невинна, доверчива душица, че той се чувствуваше способен само с един покварен поглед да порази безбрежната й благодат и само с една дума да я превърне в зловонно блато. Така че, в още по-неравен бой с лъстта, той вдигна края на калвинисткото си расо и скрил лице, избърза напред, като се направи, че не познава момичето и го остави да си обяснява както ще грубото му поведение. Бедното дете дълго се рови в съвестта си сред купищата дреболии, безобидни като съдържанието на джобчето в престилката или кошничката му за ръкоделие, намери хиляди въображаеми простъпки, за които да се укорява, и на следната утрин стана да шета с подпухнали от плач клепачи.
Още ненарадвал се на победата над това последно изкушение, мистър Димсдейл се почувствува жертва на нов порив, още по-нелеп и влудяващ от предидущите. Горим от срам, но трябва да признаем, че пасторът едва не спря, за да научи на най-забранените думи шепа наскоро проговорили пуританчета, които си играеха край пътя. Тази забава обаче му се видя под професионалното му достойнство и той продължи напред, за да срещне един пиян матрос от кораба, пристигнал неотдавна от Карибско море. И тъй като дотук бедният свещеник смело бе устоял на всичките си кощунствени повици, сега му се дощя поне да се здрависа с изчернения морски разбойник и да се поразтуши с някоя неприлична шега от безконечния репертоар на безпътните моряци, както и с градушка от обстоятелствени, яки, изчерпателни и цветисти богохулни ругатни! И не от принципност, а поради вродения си изискан вкус и най-вече поради привичното за духовника строго благопристойно поведение той се избави и от тази беда.
„Какво така ме мами и преследва? — спря се накрая свещеникът и се плесна по челото. — Да не би да съм изгубил ума си? Или съм се предал докрай на дявола? Да не съм подписал с кръвта си договор в гората с него? И сега той да иска от мен да го изпълнявам, като ме кара да извършвам всевъзможни гадости, които бълва гнусното му въображение?“