— Не, няма нужда — отвърна пасторът. — Пътят, срещата със светия апостол и чистият въздух ми се отразиха добре след дългия затворен живот в работния кабинет. Мисля, че няма повече да потрябват вашите лекарства, добри ми докторе, макар да съм убеден в тяхната полезност и да ми ги поднася приятелска ръка.
През цялото това време Роджър Чилингуърт се бе взирал в свещеника със сериозния и изпитателен поглед, с който лекарят оглежда пациента си. Но независимо от това, че си даваше вид само на професионално заинтересован, пасторът бе почти уверен, че старецът знае или най-малкото се досеща за разговора му с Хестър Прин. Значи, тогава на доктора му бе пределно ясно, че за мистър Димсдейл той не е никакъв приятел, а най-лют враг. По принцип би било естествено това да се отрази по някакъв начин на разговора им. Но ако двама души си решат да отбягват дадена тема, те могат учудващо дълго безнаказано да се въртят около нея, без да престъпят границите й. Ето защо свещеникът не се страхуваше, че Роджър Чилингуърт ще назове нещата помежду им с техните истински имена. При все това докторът не пропусна да впрегне тъмните си средства и да се прокрадне опасно близко до тайната.
— Мисля, че ще бъде по-разумно — рече той — днес да се възползувате от скромните ми знания. Най-сериозно, сър, на всяка цена трябва да ви подсилим за изборната проповед. Хората очакват велики дела от вас, особено като си помислят, че само след година може дните ви на този свят да се окажат преброени.
— Да, ще си отида оттука — отвърна пасторът с набожно смирение. — И дано там, където ще отида, светът да се окаже по-добър, защото надали ще доживея и до година още с моето паство! Колкото до вашите лекарства, добри ми сър, в сегашното ми състояние те са излишни.
— Много се радвам да го чуя — каза лекарят. — Може пък, след като толкоз време ги пиехте напразно, най-сетне билките ми да са започнали да ви помагат. Бих бил изключително щастлив и бих заслужил благодарност от цяла Нова Англия да можех да ви излекувам!
— Благодаря ви от сърце, грижовни ми приятелю! — каза преподобният мистър Димсдейл с тържествена усмивка. — Благодаря, но за вашата добрина аз нямам с какво да се отплатя освен с молитвите си.
— Молитвите на праведника струват повече от злато! — отвърна старият Роджър Чилингуърт и се приготви да си тръгне. — Те са монетата, с която се отплащат в Новия Ерусалим, че на нея стои печатът на самия Господ-Бог!
Останал сам, свещеникът извика един от слугите, поръча си храна и когато му я сервираха, я изяде с вълчи апетит. Сетне изгори готовите страници от изборната проповед и седна да я пише наново. Мисълта му се лееше така прочувствено и леко, сякаш само небето му пращаше вдъхновение. Единственото чудно нещо бе, че Господ бе избрал именно него — на величествения орган най-фалшивата тръба — да възпроизведе грандиозната музика на светото откровение. Ала свещеникът реши, че не си струва да си блъска главата над обяснението на тази загадка и продължи задъхано да пише с огромно увлечение и възторг. Нощта препусна като крилат жребец, понесъл пастора стремглаво; не след дълго руменото утро надникна свенливо през пролуките в пердето; и най-подир със златна струя слънцето нахлу в кабинета и ослепи премрежващите се очи на замаяния пастор. А той, оставил зад гърба си безкраен наниз от изписана хартия, все още стискаше перото!
Глава XXI
Празникът на Нова Англия
В празничното утро, когато новият губернатор трябваше да поеме поста си от ръцете на народа, Хестър Прин и малката Пърл излязоха на пазарния площад. Там вече се бе събрала солидна тълпа от занаятчии и други трудови люде, сред които се виждаха и немалко грубовати мъже, облечени в еленови кожи — види се, гости от горските селца около малката столица на колонията.
И на този празник, както и във всички останали случаи през последните седем години, Хестър бе в грубите си сиви дрехи. С цвета и с нещо неуловимо в кройката си те я обезличаваха и сливаха с тълпата, а в същото време алената буква я изваждаше отново от мрака на анонимността и я разкриваше в моралната светлина на своето зарево. Отдавна познатото за съгражданите й лице носеше привичното изражение на мраморно спокойствие. В застиналата си безизразност то приличаше на маска или по-право на лицето на покойница, каквато всъщност Хестър бе за хората, ако че привидно продължаваше да има нещо общо с тях.