Възможно е в този ден на лицето й да се е изписвало и нещо друго, невиждано досега, ала не достатъчно ясно изразено, за да бъде прочетено, освен ако четецът не е надарен със свръхестествени способности, та първо да прозре сърцето й и чак тогава да потърси произтичащите изменения в израза и поведението й. Такъв ясновидец би разбрал, че след като в продължение на седем мъчителни години Хестър бе търпяла погледите на тълпата като нещо неизбежно и заслужено, като наказание, което бе понасяла стоически, сега, когато се представяше последен такъв случай, тя го приемаше по собствен избор и желание, за да превърне нявгашното мъчение в свое тържество. „Нагледайте се за последен път на алената буква и на жената, белязана с нея! — сякаш казваше жертвата, която обществото считаше за своя робиня до гроб. — Още малко, и тя ще ви избяга. Само няколко часа, и бездънният, тайнствен океан ще угаси и потопи навеки знака, който вие запалихте на гърдите й!“ Не би било обаче чак толкова несъвместимо с човешката природа, ако допуснем, че в душата си Хестър изпитваше известно съжаление в момента, когато й предстоеше да се освободи от болката, заседнала дълбоко в нейното същество. Дали сега не я спохождаше непреодолимото желание за една последна, дълга, спираща дъха глътка от чашата с гнилоч и горчилка, която бе отровила почти цялата й младост? Еликсирът на живота, който тепърва щеше да й бъде поднесен в гравиран златен бокал, би трябвало да бъде наистина изключително ароматен, вълшебно сладък и живителен, за да не остави в нея след мощния, упойващ ефект на мътилката от жлъч, която тя редовно бе поемала, чувството за неизбежна и безизходна неудовлетвореност.
Пърл бе издокарана с ярка, весела премяна. Човек по нищо не би могъл да се досети, че това блестящо, слънчево създание дължи живота си на мрачната сива жена до него; или пък че въображението, тъй великолепно и същевременно тъй изтънчено, създало облеклото на детето, бе решило и вероятно по-трудната задача да постигне едно подчертано своеобразие в простата дреха на Хестър. Рокличката така подхождаше на Пърл, сякаш произтичаше от самата нейна същност, за да й придаде ново, външно измерение, и бе също тъй неделима от нея, както пъстрата окраска от крилата на пеперудата или богатите багри от цъфналото цвете. Както при пеперудите и цветята, външността на детето бе в пълно съзвучие с природата му. Още повече, че в този знаменателен ден в настроението на малката се забелязваше особена напрегнатост и възбуда, най-добре сравними с блясъка на брилянта, който ту искри, ту пламва в огньове в зависимост от трепета на гърдите, които украсява. Децата винаги усещат вълненията на близките си, особено когато се касае за тревоги или житейски поврати. Така че с вихрените промени в настроението си Пърл, брилянтът на майчината неспокойна гръд, издаваше душевния кипеж, който никой не би могъл да забележи под мраморно безучастния лик на Хестър.
Момиченцето не можеше да върви спокойно до майка си, а пърхаше нетърпеливо като птичка и току надаваше по някой нечленоразделен вик, като от нестройна, пронизителна дивашка песен. Когато двете стигнаха до пазарния площад, Пърл още повече се оживи, като го видя тъй променен от човешкото гъмжило и заприличал на градски търговски център, а не, както обикновено, на безлюдна, тревясала поляна пред селски молитвен дом.
— Какво става, майко? — възкликна малката. — Защо никой днес не е на работа? Да нямат всичките почивен ден? Я виж ковача! Измил си е лицето от чернилката, облякъл е неделните си дрехи и изглежда готов да се повесели, стига някоя добра душа да му подскаже как! А мистър Брекет, старият тъмничар, ми кима и ми се усмихва. Защо бе, майко?
— Знае те от бебенце, детето ми — отвърна Хестър.
— Какво от това! Защо пък ще ми кима и ще се усмихва този чер, намусен, страшен дядо? — възрази Пърл. — Да кима на теб, щом толкоз му се иска, че ти си в сиви дрехи и носиш алената буква. Но гледай, майко, колко непознати хора, моряци и индианци има тука! Защо са се събрали всичките на площада?
— Искат да видят тържественото шествие — отвърна Хестър. — Днес оттук ще минат губернаторът и съдиите, че и свещениците, и всичките знатни и почтени хора, а пред тях ще маршируват музиката и войниците.
— А пасторът ще мине ли? — пошепна Пърл. — И ще протегне ли ръце към мен както тогава, при потока?
— Ще мине — отговори майката. — Но няма да те поздрави и ти също не го поздравявай.