— Ама че странен и тъжен човек е този пастор! — каза детето повече на себе си. — В тъмната нощ ще ни извика и ще ни хване за ръце както тогава, когато стояхме на платформата! И в горските шубраци, където само дърветата го чуват и късче от небето го вижда, ще седне върху мъха и ще си говори с теб! А мен ще целуне по челото така, че водата в поточето да не ми стигне да се измия от целувката му! Ала денем и пред хората ще се прави, че не ни познава и ние също ще се преструваме на непознати! Да, странен е този тъжен пастор, дето все се държи за сърцето!
— Мълчи, Пърл! Не ги разбираш тези неща — отвърна майката. — Недей да мислиш за свещеника сега, ами погледни наоколо и виж колко радостни са днес лицата на хората. Децата са излезли от училищата, възрастните са оставили работилниците и полята и са дошли тук специално за да се повеселят. Защото от днес те ще имат нов управник и по стар обичай, останал още от времето, когато се създала първата държава, всички празнуват и ликуват, сякаш в нашия окаян свят най-сетне е настъпил дългоочакваният златен век!
Както каза Хестър, лицата на хората бяха необичайно весели и светли. Според установената традиция, просъществувала впоследствие почти две столетия, пуританите скупчваха в този празничен сезон всички тържества и народни веселия, които по тяхно мнение можеха да се разрешат на несъвършената човешка природа. Тогава облаците, неотлъчно надвиснали над главите им, биваха разпръсвани дотолкоз, че в течение на цял един празничен ден те не изглеждаха много по-мрачни от всеки друг народ по време на всеобщо бедствие.
Ала ние май се поувлякохме със сивите и черни тонове, които без съмнение преобладаваха в атмосферата и нравите на тази епоха. Хората, събрани сега на бостънския пазарен площад, не бяха израсли в пуритански мрак. Родени в Англия, те бяха потомци на англичани, живели в слънчевите години на изобилие, когато на трона бе седяла кралица Елизабет — време, когато животът в Англия като цяло се отличавал с блясък, разкош и веселие, на които няма равни по света. Ако заселниците в Нова Англия бяха слушали гласа на кръвта си, те щяха да отбелязват всички значими събития с ритуални огньове, пирове, разточителни зрелища и шествия. И никак нямаше да бъде чудно, ако в техните празненства веселите забави се съчетаваха с внушителните церемониали, за да украсят с приказно бляскава шевица царствената багреница, която нацията намята за подобни случаи. Някакъв плах опит за такова празненство можеше да се види и в начина, по който посрещаха началото на новата година в политическия живот на колонията. Едно мъгляво, безцветно и обилно разводнено отражение на великолепието, за което нашите предци пазеха спомени — да речем, не чак от коронацията, но поне от шествието в чест на встъпилия в длъжност нов кмет на древния и славен Лондон, — проличаваше в създадените от тях обичаи по случай ежегодните избори на съдии. Отците основатели на общността, били те сановници, свещеници или воини, считаха за свой дълг да се облекат на този ден с празничната тържественост, която още от древни времена се е смятала за подобаваща на високия обществен ранг. Всички те се явяваха, за да участвуват в шествието, което щеше да премине пред народа и да придаде необходимото достойнство на несложния и все още твърде млад държавен институт.
И за хората тогава бе ако не желателно, то поне допустимо да понамалят усърдието в ежедневния си тежък, суров като религията им труд. Вярно, че нямаше характерните за времето на кралица Елизабет и крал Джеймс в Англия народни увеселения — нямаше панаирджийски представления, нито странствуващи песнопойци, които да разказват и да припяват под звуците на лютнята старинните си балади, нито обикалящи народни свирачи с танцуващи маймунки, нито жонгльори с невероятни номера, нито смешници, които да развеселяват тълпата със старите си като света, но въпреки това забавни за мнозинството остроумия. Всичките тези корифеи на развлекателните науки биха попаднали под ударите не само на суровия закон, но и на безмилостното обществено мнение, от което всъщност законът черпи жизнените си сили. Независимо от това върху голямото и честно лице на народа се бе появила може би мрачна, но затова пък широка усмивка. Не липсваха и спортни съревнования, каквито заселниците бяха виждали и в които дори бяха вземали участие преди много време по селските панаири и поляни в Англия. Смяташе се за необходимо да се запазят тези игри и на Новата земя, тъй като развиват храбростта и мъжеството. Тук-таме на пазарния площад се водеха двубои по правилата на борбата, приети в Корнуол и Девъншир. На едно място двойка състезатели въртяха тояги в беззлобна схватка. Но най-голям бе интересът към боя, който двама майстори на фехтовката, въоръжени с кавалерийски саби и щитове, поведоха върху позорната платформа, заела толкова централно място в нашия разказ. За огромно съжаление на тълпата това зрелище бе прекратено от съдебния пристав, който не можеше да позволи да се посяга на величието на закона с подобно оскверняване на една от светините му.