Хестър Прин, която не сваляше очи от пастора, бе изведнъж обзета от потискащо предчувствие, без да можеше да намери друго обяснение за него, освен че свещеникът сега й се струваше безкрайно далечен и непостижим. Никой не можеше да я разубеди, че е заслужила макар едничък поглед на взаимност. Пред очите й изникна тъмната гора с малката самотна долчинка на любовта и мъката, където на обраслия с мъх дънер те се бяха държали за ръце, а тъжният ромон на потока бе пригласял на мъката и копнежа в думите им. Колко близки се бяха чувствували тогава! Нима това бе същият човек? Сега той бе неузнаваем! Движеше се с горда стъпка, сякаш потопен във величествената музика, в обкръжението на внушителните беловласи градски първенци и изглеждаше недостижим заради положението, което заемаше в обществото, и още повече заради диаметралната отдалеченост, в която го отпращаха разделящите го от нея мисли. Сърцето на Хестър се сви от ужас, че всичко между тях е било просто мираж и че колкото и ясно да го бе видяла, тя нямаше основание да храни илюзии за някаква реална връзка със свещеника. И дотолкова силна бе жената в нея, че тя не беше в състояние да му прости, задето именно сега, когато тежките стъпки на съдбата им се приближаваха все по-близо и по-близо, той можеше напълно да се изолира от общия им свят, докато тя го търсеше с измръзнали ръце опипом в мрака и не го намираше.
Майчиното вълнение явно се предаваше и на Пърл или пък детето само долавяше отчуждеността и неприкосновеността, които ограждаха пастора. Докато шествието преминаваше, тя едвам се удържаше на едно място и пърхаше нагоре-надолу като птичка, готвеща се да литне. Когато и последните отминаха, малката вдигна поглед към Хестър.
— Майко — попита тя, — това същият свещеник ли беше, дето ме целуна край поточето?
— Мълчи, миличката ми! — прошепна майката. — Невинаги за случилото се в гората може да се разкаже на площада.
— Не бях сигурна, че е той — продължи момиченцето, — така странно изглеждаше. Инак щях да изтичам при него и да го накарам да ме целуне пак, пред всички, както тогава под старите тъмни дървета. Какво щеше да ми отговори пасторът, майко? Щеше ли да се хване за сърцето, да ме изгледа смръщено и да ми каже да се махна?
— Какво би могъл да ти каже, Пърл — отвърна Хестър, — освен че не е нито време, нито място за целувки? Добре, че не го заговори, глупавичката ми!
Подобни чувства мистър Димсдейл бе пробудил и в една друга особа, чиито странности или по-право чието безумие я подтикна да направи нещо, на което малко хора биха се решили — публично да заговори белязаната с алената буква. Това бе мистрис Хибинс, която — облечена в разкошна плюшена рокля с троен рюш и бродиран корсаж и подпираща се важно на бастун със златна дръжка — бе дошла да види тържественото шествие. Тъй като престарялата дама имаше славата — впоследствие коствала й живота — на главно действуващо лице при често организираните заклинания на духове, хората се отдръпнаха от нея, видимо от страх да не би да се докоснат до дрехата й, сякаш бе чумава. И колкото и благосклонно да бяха започнали да се отнасят към Хестър Прин, когато старата Хибинс застана редом с нея, ужасът в душите на околните се удвои и ъгълчето на площада, където двете жени стояха, в миг опустя.
— Ах, кой би могъл да си помисли! — зашепна поверително старицата на Хестър. — Толкова благочестив човек! Хората го имат за светец сред смъртните и трябва да призная — на такъв прилича! И като го гледаш как минава с шествието, да не повярваш, че само преди ден-два се измъкна от кабинета си, където сигурно се бе налапал със Светото писание, хем на староеврейски, за да се поразвее из гората! А-ха! Ние знаем какво значи туй, Хестър Прин! Но истина ти казвам, умът ми не го побира, че това сега е същият човек. Много от богомолците, дето видях да вървят след музиката, са тропали с мен под звуците на знаеш чия цигулка, а на хорото сме се ловили и с индиански баячи, и с лапландски магьосници. Дребни работи са тия за жена като мен — вряла и кипяла! Ала свещеникът! Можеш ли със сигурност да кажеш, че е същият, с когото се срещнахте на горската пътека, Хестър?!
— Госпожо, не разбирам за какво говорите — отвърна Хестър Прин, която виждаше, че мистрис Хибинс не е с всичкия си и все пак бе потресена от спокойствието, с което старицата говореше за връзките на много хора, включително и на нея самата, с нечестивия. — Не е моя работа да злословя по адрес на един такъв учен и благочестив духовник като преподобния мистър Димсдейл!