— Хайде де! — извика старицата и поклати заканително пръст. — Затуй ли толкоз пъти ходя в гората, че да не мога да позная кой още шета тъдява? Ще го позная, макар в косата му да не е останал и листец от бръшлянения венец, с който се е кичил за самодивското хоро! Тебе също си те знам, защото знакът ти е на открито. Всеки може да го види и на слънце, и в мрака, когато гори с огнен пламък. Ти си го носиш, без да го криеш, та няма какво да приказваме. Ама свещеникът! Чакай да ти пришепна нещо на ухото! Ако Черния забележи, че някой от слугите му, подписал и скрепил с кръвта си договор с него, се срамува от господаря си, както се срамува преподобният мистър Димсдейл, той си има начини да направи тъй, че клеймото му само да се покаже посред бял ден, и то пред всички! Знаеш ли, Хестър Прин, какво има пасторът на сърцето си, та все го крие с ръка, а?
— Какво, мила мистрис Хибинс? — жадно възкликна малката Пърл. — Видяла ли си го?
— Все едно, миличко! — отвърна мистрис Хибинс и се поклони ниско на детето. — Ти сама ще си го видиш. Казват, че си чедо Луциферско. Ще полетиш ли с мен нощеска на татка си на гости? Там ще разбереш защо пасторът все се държи за сърцето!
Старицата се изкикоти пронизително, така че целият площад да екне, и си тръгна.
По това време в църквата завърши встъпителната молитва и се разнесоха първите думи от празничната проповед на преподобния мистър Димсдейл. Във властта на някакво непреодолимо притегляне (понеже не можеше да влезе в претъпкания божи храм), Хестър застана под позорната платформа — достатъчно наблизо, за да изслуша от край до край проповедта, която, макар и непонятна, долиташе върху напевните вълни на неповторимия пасторов глас.
Дори да не разбираше езика на проповедника, човек пак би бил завладян от вълнуващото разнообразие в интонацията на звучния му глас — сам по себе си една превъзходна дарба, — който като всяка друга музика бе наситен със страст и патос, и нежност, и възвишени копнежи, поднесени на непосредствения език на сърцето, близък и понятен за хората от всички земни краища. За Хестър, която слушаше с неутолима жажда и всеотдаен трепет, проповедта, макар и приглушена от църковните стени, носеше свой скрит смисъл, съвсем отделен от неразгадаемия текст. А може би ако се чуваха по-ясно, думите, като далеч по-грубо изразно средство, само щяха да попречат да се прояви вътрешната душевност на мисълта. Ето че сега гласът на мистър Димсдейл спадна до тихата въздишка, с която вятърът се спира да почине. Сетне, отначало нежно, но с нарастваща настойчивост, той понесе Хестър към онзи грандиозен връх на звученето, който я изпълни с неизразимо тържествено благоговение. Ала колкото и стихийно величав да бе понякога, нито за момент в него не заглъхваше най-характерното му качество — риданието. Дали снижен до шепот или възвисен, стенещ глухо или ревящ от болка, нямаше сърце, което този глас да не затрогне! Случваше се понякога дълбоко патетичната му подплата да остане оголена като едва доловимо издихание в безмълвната тишина. Но дори когато набираше сила неумолимо и властно като разразяваща се буря до най-мощните си акорди, които здравите църковни стени с мъка удържаха да не изригнат и зазвънтят навън, ако се заслушаше внимателно, човек пак можеше да долови неизменния болезнен вопъл. Какво бе това? Жалбата на една натежала от мъка или угризения душа, доверяваща скръбта или падението си на великодушния човешки род, умоляваща го непрестанно, с всеки звук, за състрадание или за прошка, каквито той е винаги готов да дава! На този постоянен скръбен съпровод пасторът най-вече дължеше огромното въздействие на ораторския си талант.
А Хестър все така стоеше, неподвижна като статуя, в подножието на позорната платформа. Дори да не бе я удържал там гласът на свещеника, тя пак би останала прикована към мястото, отдето бе започнало опозореното й съществуване. Някакво вътрешно чувство, неоформено като мисъл, но дълбоко залегнало в съзнанието, й подсказваше, че това бе центърът, около който се бе въртял — и преди, и след падението — целият неин живот.
Малката Пърл се бе отдалечила от майка си и си играеше самичка из площада. С изблиците светлина, които пръскаше спонтанно, тя разведряваше мрачната тълпа, както пъстроперата птичка озарява цялото дърво, мяркайки се измежду гъстия му сенчест листак. Ритъмът на плавната й грациозност често биваше нарушаван от резки, отривисти движения — израз на вечно неспокойния й дух, дваж по-неуморен днес в лекия си вихрен танц поради превъзбудата, с която малката се откликваше на майчината тревога. Щом само нещо — човек или предмет — грабнеше за миг винаги будното й, макар и непостоянно любопитство, Пърл тутакси се хвърляше натам, вкопчваше се в него, като да бе нейно, и не го оставяше, докато не й омръзнеше. Ала това съвсем не означаваше, че в отплата ще допусне и най-малкото подобно посегателство над личността си. Макар поведението й да се посрещаше с усмивка от пуританите, те все тъй твърдо вярваха, че малката е дяволско изчадие — такова неземно обаяние и красота се излъчваха от искрящата й, устремена фигурка. Съзреше ли индианец, Пърл се втурваше насреща и го зяпваше в лицето, така че дори туземецът започваше да усеща, че има работа с още по-дива и от собствената му природа. Оттам с вродената си дързост, но също и с типичното си недружелюбие, тя се шмугваше сред моряците — същите смугли варвари като онези от гората, само че вилнеещи по океана. И те я гледаха с почуда и възторг, сякаш бе изваяна от застинала морска пяна, а за душа й служеха искрите, които нощем багрят вълните зад кърмата.