Един от групата моряци — всъщност капитанът, който беше разговарял с Хестър Прин — бе до такава степен очарован от външността на Пърл, че се опита да я улови и да си открадне една целувка. Това обаче се оказа също толкова неизпълнима задача, както да хванеш литнало колибри. Тогава капитанът откачи златната верижка от шапката си и я подхвърли на детето. Пърл веднага я уви около вратлето и кръстчето си така майсторски, сякаш цял живот бе носила такава верижка, и мигом стана трудно да си я представиш повече без нея.
— Онази жена с алената буква майка ти ли е? — попита морякът. — Ще й предадеш ли нещо, дето ще ти кажа?
— Ако е хубаво, ще го предам — отвърна детето.
— Тогаз кажи й — продължи той, — че пак съм говорил с оня черномутрест, стар гърбушко — доктора, и той е обещал да доведе на кораба приятеля си, тя ще се сети кой. Та нека майка ти да се погрижи за двете ви, а за него да не се кахъри. Ще й речеш ли тъй, а, горско пиле?
— Мистрис Хибинс ми каза, че съм дъщеря на Луцифера! — викна Пърл с палавата си усмивка. — Ако ме обиждаш, ще му се оплача и татко ще изпрати бури подир кораба ти!
Обикаляйки на зигзаг, детето се завърна при майка си и й съобщи заръката на моряка. Колкото да бе твърд, спокоен и стоически издръжлив, духът на Хестър този път едва не се сломи пред мрачния, суров лик на неизбежната, ехидно усмихната съдба, изпречила се насред пътя им с пастора тъкмо когато двамата бяха успели да намерят изхода от лабиринта на страданията си.
Несретницата тъкмо се мъчеше да се оправи някак в ужасяващия хаос, настъпил в мислите й след новината на капитана, когато върху главата й се стовари още едно изпитание. Много от хората, дошли от околностите за празника, бяха чували най-различни работи за алената буква, превърната в страшилище от стотиците измислени или преувеличени слухове, но никога не я бяха виждали с очите си. Забавленията, които им се предлагаха, вече им бяха поомръзнали и с дебелашка наглост те наобиколиха Хестър Прин. Но и най-безочливите помежду им бяха принудени да спрат на почтено разстояние от грешницата. По-близо не ги допущаше отпъждащата сила на отвращението, внушавано от тайнствения знак. Привлечени от суматохата, бандата моряци също се научиха за позорната емблема, разблъскаха се и щръкнаха с бронзовите си разбойнически физиономии на преден план в кръга. Бледа искрица от любопитството на белите се запали чак у индианците, които се провряха безшумно през навалицата и впиха черните си змийски погледи в гърдите на Хестър — най-вероятно убедени, че с такава великолепна бродирана емблема жената трябва да е на голяма почит сред своите. И накрая старите познайници — съгражданите на белязаната, чийто интерес към овехтялата история лека-полека взе да се възобновява покрай заразата на хорското любопитство, също се присъединиха вяло към тълпата и хладните им, преситени погледи може би причиниха най-голяма мъка на Хестър. Сред морето от лица тя забеляза групата матрони, които преди седем години бяха чакали появата й пред вратата на затвора. Всички бяха тук освен най-младата и единствената сред тях, способна да изпитва състрадание; за нея Хестър неотдавна бе изработила погребална премяна. По някаква ирония на съдбата в последния час преди да я захвърли, алената буква внезапно бе привлякла повече от обикновеното внимание и нападки и бе опърлила гърдите на жертвата си с неочаквана жестокост, каквато не се помнеше от деня на закачането й.
Докато Хестър стоеше в омагьосания кръг на позора, сякаш навеки прикована от коварната, коравосърдечна присъда, от високия и свят амвон достойният за възхищение проповедник се взираше в слушателите си, покорени до дън душа от пленителното му слово. Светецът-проповедник в храма! Жената с алената буква на пазарния площад! Кое въображение би било така кощунствено да си представи, че тези двама са белязани със същото изгарящо клеймо?