ГЛАВА XXIII
Часът на алената буква
Най-накрая вълшебно изразителният глас на свещеника, понесъл на вълните си душите на слушателите към небесните висини, секна. Възцари се гробна тишина, каквато би последвала вещанията на пророците. Сетне се дочу тих шепот и приглушена глъч; сякаш освободени от магията, пренесла ги в света на чужд дух, хората отново идеха на себе си, все още изпълнени с чувството на благоговейно удивление. След още миг тълпата се люшна към вратата на църквата и се изсипа на площада. Сега, когато проповедта бе свършила, всички се нуждаеха от глътка друг въздух — по-подходящ за грубия, земен живот, към който се завръщаха из нажежената от пламенните слова на проповедника и напоена с благоуханния аромат на мислите му атмосфера.
Като се намериха навън, хората масово побързаха да дадат израз на бурния си възторг. От всички краища на улицата и пазарния площад се разнесоха овации по адрес на свещеника. Хората не можеха да се успокоят, докато не споделяха помежду си онова, което вътрешно им бе пределно ясно, но с никакви думи не можеха да предадат. Според единодушното мнение никой друг досега не бе говорил тъй мъдро, възвишено и благочестиво, както мистър Димсдейл в този ден, нито пък някога тъй явно се бе изливало божественото вдъхновение от простосмъртни устни. Видно бе как то осенява пастора и го отнася надалеч от предварително написания текст на проповедта, как му внушава мисли, навярно еднакво удивителни и за него, и за слушателите му, във връзка с отношението на Господа към разните човешки общества и най-вече към новоанглийското, което с общи усилия всички те изграждаха сред пустошта сега. Към края проповедникът така се разпали, че пророчествата сами се посипаха от устата му, сякаш бе юдейски ясновидец, само дето не предвещаваше възмездие и гибел, а възвишено и славно бъдеще за новообразувания народ божи. Въпреки това и в този момент основният тон в проповедта си оставаше патетичната скръб, която не можеше да се обясни с друго освен с естествената печал, предизвикана у човека от предчувствието за близката му кончина. Да, пасторът, любимецът на всички, така безмерно влюбен в миряните си, че не можеше да се откъсне от тях и да се възнесе на небето без прощална въздишка, явно предусещаше смъртта си, която бързаше преждевременно да потопи в сълзи паството му! Съзнанието за преходността на земния му път поставяше последния щрих към образа на свещеника, изграден от хората, оприличаващи го на ангел, който в полета си към небесата бе помахал за миг с ярките си крила над главите им, бе скрил слънцето, но в същото време ги бе дарил със своето великолепие, разпръсквайки навред златоструйните зари на истината.
Така, неусетно за себе си, както това често се случва на хора с разни призвания, защото може да се оцени само в историческа перспектива, мистър Димсдейл навлезе в зенита на славата и триумфалния успех, чийто блясък надминаваше всичко, постигнато дотук и предстоящо му в бъдеще. До по-горда висота от тази, на която необикновеният интелект, огромните познания, обайващото красноречие и безупречната светост го издигаха сега, той не би могъл да стигне нито преди, нито впоследствие, тъй като в онези първи дни на Нова Англия духовническият сан и без това бе достатъчно висок пиедестал. Такъв бе пасторът в очите на съгражданите си, когато в края на празничната проповед сведе глава към облечения във възглавнички перваз на амвона. А Хестър Прин си стоеше до позорната платформа и алената буква пак пламтеше на гърдите й!
И отново откъм църковните врати гръмна музиката и се разнесе отмерената стъпка на военния ескорт. Шествието се отправяше към кметството, където празникът щеше да завърши с тържествена трапеза.
През широкия шпалир, който хората почтително отваряха, се занизаха величествените белобради градски първенци. Взрив от възторжени викове огласи площада, когато там се появиха губернаторът и съдиите, старците и мъдреците, светите отци и върволицата от знатни и известни люде. Този спонтанен изблик, макар и допълнително усилен от детската преданост, с която народът в онази епоха се отнасяше към управниците си, без съмнение бе плод и на неудържимия екстаз, запален в душите на мнозинството от златоустия поток и още незаглъхнал в ушите им. Едва усетил своя плам, човек започваше да гори и с огъня, обзел околните. В църквата те някак си го бяха усмирили, ала навън пожарът на всеобщия възторг се разгоря до небесата. И гърлата, и симфоничният заряд от пределно развихрени чувства бяха предостатъчни, за да избухнат в един невероятен възглас, по-внушителен дори от плътните органови хармонии на бурята, от гърма и рева на вълните. Това бе гороломният ансамбъл на масовото въодушевление, което слива в едно и гласовете, и сърцата. Земята на Нова Англия не помнеше подобен тътен! Не беше стъпвал върху нея друг, тъй тачен от народа, както нашият свещеник!