— Ти ми избяга! Избяга ми! — повтаряше си той.
— Бог да ти прости! — рече пасторът. — И ти извърши тежък грях!
Той отвърна гаснещите си очи от стареца и се загледа в Хестър и детето.
— Моя малка Пърл — зашепна мистър Димсдейл и по лицето му грейна нежната и кротка усмивка на потъващата в мир душа; нещо повече, така огромно беше облекчението му, че той бе готов и да се позакачи с детето. — Миличката ми Пърл, ще ме целунеш ли сега? Тогава, в гората, не поиска! Ще пожелаеш ли сега?
Пърл го целуна по устните. С това магията, която тегнеше над момиченцето, беше развалена. Трагичната сцена, в която бе участвувало, бе покъртила до дъно неопитомената му природа и сълзите, капещи по бащиното му лице, бяха залог, че то ще израсне сред човешки радости и скърби като жена от този свят, а не като воюваща с него сила. Тук приключи и мисията на Пърл като майчин мъчител.
— Хестър — промълви свещеникът, — сбогом!
— Няма ли да се срещнем пак? — прошепна тя и склони глава над лицето му. — Няма ли да бъдем заедно в задгробния живот? Не може да не сме изкупили греха си с толкова страдания! Ти вече обръщаш светлия си поглед към вечността! Кажи, какво ни чака там?
— Мълчи, Хестър! — каза пасторът с прочувствена тържественост. — Престъпеният закон! Грехът, разтърсил тука всички! Само това да бъде в мислите ти! Сърцето ми се свива от страх, че когато забравихме за Бога и за безсмъртието на душите си, ние сами унищожихме надеждата, че можем да се срещнем отново във вечен и свещен съюз. Само Господ знае какво ни чака, но той е милостив! Какво по-добро доказателство за неговата милост от моите терзания. От раната, която той възпламени на моите гърди! От пъкления старец, комуто възложи да ме пече безспирно на ръжена! От тази смърт на победния позор, на която ме изпрати! Една от тези мъки да ми бе спестил, и щях да съм загубен навеки! Да бъде благословено името му! Да пребъде неговата воля! Сбогом!
С тази прощална дума свещеникът издъхна. Смълчаното до тоз момент множество издаде глух, неземен, напиращ издълбоко ропот, който единствен засега, загромолял след отлетялата душа, идеше да изрази безмерното страхопочитание и удивление, надигнало се в хорските сърца.
Глава XXIV
Заключение
След много дни, когато изтече достатъчно време, за да могат впечатленията от гореописаната сцена да улегнат в съзнанието на хората, възникнаха най-различни версии за това какво всъщност се бе случило на позорната платформа.
Болшинството от присъствувалите твърдяха, че са видели отпечатана на гърдите на нещастния свещеник алена буква, досущ като онази, носена от Хестър Прин. Относно произхода на този белег се даваха всевъзможни обяснения, до едно из областта на предположенията. Някои настояваха, че от деня, в който Хестър Прин за пръв път прикачила позорния знак на гърдите си, мистър Димсдейл започнал да търси разкаяние, като безрезултатно подлагал плътта си на най-ужасни изтезания. Други възразяваха, че клеймото се е появило значително по-късно и е дело на стария Роджър Чилингуърт, който, като могъщ заклинател, е успял да жигоса свещеника със силата на магията и с чародейно биле. Трети пък, които отдаваха дължимото на необикновената чувствителност на пастора, както и на чудодейното надмощие на неговия дух над тялото му, шепнешком уверяваха, че ужасният символ е плод на постоянните угризения на съвестта, разяждали сърцето му и избили на повърхността в алената буква — тази видима следа на Божието възмездие. Читателят има право да си избере която иска от изложените теории. Ние изчерпахме всичко, което можахме да научим за знамението, и сега, след като то изпълни предназначението си, с радост бихме го изтрили от паметта си, където поради дългите размишления то се запечата прекалено ярко и дълбоко.
И все пак любопитно е, че сред онези, които бяха наблюдавали сцената от край до край и се кълняха, че нито за миг не са сваляли погледа си от преподобния мистър Димсдейл, имаше и такива, дето отричаха да са видели какъвто и да било знак на гърдите му, чисти като гърдите на новородено! Нито пък според тях бе той признавал или намеквал дори и за най-далечна своя причастност към греха, заради който Хестър Прин бе носила тъй дълго алената буква. Според тези почтени свидетели пасторът, почувствувал близостта на смъртта и благоговението на тълпата, въздигнала го вече сред светците и ангелите, бе решил да издъхне в ръцете на падналата жена, за да докаже пред света колко далеч е от истинската чистота дори и най-праведният. След като бе посветил целия си живот на спасението на хорските души, той бе решил да превърне смъртта си в притча, за да внуши на почитателите си великата, печална истина, че пред лицето на Пречистия всички сме еднакво грешни. Те трябваше да извлекат поуката, че и на най-светия не е дадено да се възвиси повече от съзнанието за милостта Божия, която се лее върху всички ни от небесата, и че напразно онова, дето се нарича човешка добродетел, обръща жаден поглед нагоре. Без да оспорваме една такава основна истина, ще трябва да отнесем последната трактовка към примерите за безрезервна преданост, с която понякога се брани честта на приятел, особено ако той се случи свещеник, въпреки че явни доказателства като алената буква, огряна от пладнешко слънце, свалят маската на двуличника и го разобличават като една мерзка земна твар.