Основният източник, от който сме черпили материал за разказа си — старинният ръкопис, съставен по устните свидетелства на лица, познавали Хестър Прин или чували за нея от нейни съвременници, — изцяло потвърждава гледището ни, развито в предходните страници. След многото изводи, които могат да се извлекат от трагедията на клетия пастор, ще приведем само един: „Не лъжи! Не лъжи! Не лъжи! Не крий от хората нищо лошо за себе си или поне онова, що би могло да доведе до лошо в теб!“
Най-поразителна от всичко обаче бе промяната във външността и поведението на стареца, известен под името Роджър Чилингуърт, която настъпи веднага след смъртта на мистър Димсдейл. Всичката сила и енергия, всичката жизнена и интелектуална мощ на доктора като че ли изведнъж се изпариха. Той буквално се сгърчи, изсъхна и стана невзрачен като изкоренен бурен, спаружен под слънчевите лъчи. Сега, когато постоянната мъст — злобният смисъл на Живота му, постигайки пълното си тържество, се бе изчерпала и нямаше повече какво да я подклажда или накратко казано, когато се свършиха сатанинските дела на земята на това изгубило човешки облик същество, настана час то да отиде там, където Господарят му можеше да му намери достатъчно работа с подходящо възнаграждение. Ала да се смилим над нашите призрачни герои, които тъй дълго опознавахме отблизо, над Роджър Чилингуърт и над хората около него. Би било интересно да се изследва всестранно въпросът дали омразата и любовта не са по същество двете страни на едно и също чувство. Всяко от тях в апогея си предполага дълбоко и интимно опознаване на другия; всяко превръща индивида в роб, нуждаещ се от обекта, за да подхранва чувстваха и духовните си потребности; всяко кара този, който страстно люби или не по-малко страстно ненавижда, еднакво неутешимо да страда и да се чувствува изоставен при загубата на любимия или омразния човек. От философска гледна точка това са две еднакви страсти, с тази разлика, че едната е увенчана с небесен ореол, а другата — с мрачен, зловещ пламък. Кой знае дали в задгробния свят старият доктор и свещеникът — всеки жертва на другия — нямаше неочаквано да разберат, че земното им отвращение един от друг се е превърнало в чистото злато на любовта.
Но да оставим разсъжденията и да се върнем пак към фактите. След смъртта на Роджър Чилингуърт още същата година съгласно завещанието му, чиито изпълнители бяха губернаторът Белингам и преподобният мистър Уилсън, на малката Пърл, дъщерята на Хестър Прин, бе приписано едно значително състояние както в Бостън, така и в Англия.
Така Пърл, малката самодива, изчадието адово, както някои хора упорито продължаваха да я наричат, се превърна в най-богатата за времето си наследница в Новия свят. Това обстоятелство положително е оказало значително влияние върху общественото мнение; и ако майката и детето бяха останали в колонията, нищо чудно малката Пърл, като достигнеше възрастта за женене, да бе смесила буйната си кръв с тази на най-благочестивия пуритански род. Ала скоро след смъртта на доктора жената с алената буква и дъщеря й изчезнаха. Дълги години след това за тях не се получаваха никакви достоверни вести освен неясните слухове, които понякога прекосяваха океана подобно на безформени отломки от греди с нечии инициали, изхвърлени на морския бряг. Историята на алената буква се превърна в легенда. Но магическата сила на клеймото си оставаше и скелето, където бедният свещеник бе умрял, и къщичката край морето, нявга обитавана от Хестър Прин, все тъй изпълваха с ужас жителите на града. Един ден децата, които си играеха недалеч от тази къщица, видяха висока жена в сива рокля да се приближава към вратата. През всичките тези години тя ни веднъж не бе отваряна, ала жената влезе — или си отключи, или изгнилото дърво поддаде под натиска й, или пък като призрак се промъкна през затворените врати.