Дядото отново заплака, но Едвин веднага го взе под своя защита.
— Виж какво, Заешка устна, ти самият също вярваш в това, което не виждаш.
Заешката устна заклати глава.
— Ти нали вярваш, че умрелите стават от гробовете. Да не си ги виждал?
— Виждал съм ги, нали ти казах! Миналата година, когато ходих с баща си на лов за вълци.
— Е, хубаво, а защо винаги плюеш през лявото си рамо, когато минаваш през река! — напираше Едвин.
— Срещу уроки — бранеше се Заешката устна.
— Значи вярваш в уроки?
— Как да не вярвам!
— Ама нито веднъж не си ги виждал! — тържествуваше Едвин. — Ти си по-зле и от дядо с неговите микроби! Сам вярваш в неща, дето не си виждал. Хайде, дядо, разказвай нататък!
Заешката устна, покрусен от поражението в този метафизичен спор, прехапа устни и старецът продължи.
Няма да утежняваме разказа с излишни описания как внуците от време на време се препираха, прекъсвайки стареца, как тихо обсъждаха чутото и правеха всевъзможни предположения, опитвайки се да разберат онзи изчезнал непознат свят.
— … Накрая Алената смърт пламна и в Сан Франциско. Първият човек умря в понеделник сутринта, а от четвъртък в Окланд и в Сан Франциско хората измираха като мухи. Умираха навсякъде — в леглата си, на работните си места, на улицата. Във вторник аз самият видях как свършва болен от чума. Това беше мис Колбрен, моя студентка. Тя седеше в аудиторията точно пред мене и докато четях лекцията си, видях как лицето й изведнъж стана алено. Млъкнах и само я гледах — всички ние вече бяхме наплашени от слуховете за чумата. Момичетата запищяха и се втурнаха навън. След тях хукнаха и младежите. Останаха само двама. Мил Колбрен получи спазми, вярно, доста слаби, които продължиха не повече от минута. Един от младежите й донесе вода. Тя отпи съвсем малко и възкликна:
— Не чувствам краката си! — И след минута отново: — Краката ми съвсем изтръпнаха. Все едно, че ги няма. И коленете ми са съвсем студени. Почти не ги усещам.
Тя лежеше на пода. Сложихме под главата й куп тетрадки. С нищо друго не можехме да й помогнем. Тялото й изстиваше, парализата обхвана и кръста, а когато стигна сърцето, момичето умря. Бяха минали само петнадесетина минути — бях погледнал часовника — и тя свърши насред аудиторията. Такава хубава, кипяща от сили жена! От появата на първите признаци на болестта до момента на смъртта беше минал само четвърт час, така бързо поразяваше Алената чума.
През тези няколко минути, докато бях с умиращата, паниката беше обхванала целия университет. Студентите на тълпи напускаха залите и лабораториите. Когато излязох, за да докладвам на декана на факултета за случилото се, студентското градче беше пусто. Само няколко души, забавили се кой знае по какви причини, бързаха към домовете си. Двама от тях тичаха.
Деканът Хоуг беше сам в кабинета си, той изведнъж се беше състарил, лицето му беше покрито с бръчки, които преди не бях забелязвал. Щом ме видя, той с мъка се изправи и се затътри към вътрешния кабинет, тръшна вратата и бързо я заключи. Знаеше, че може да се зарази и се изплаши. Той извика през вратата да си вървя. Никога няма да забравя чувството, с което крачех по празните коридори, през замрялото градче. Не изпитвах страх. Да, знаех, че може да се заразя и вече се смятах за мъртъв. Но ме гнетеше не мисълта за смъртта, а ужасът на случилото се. Животът беше спрял. Сякаш беше настъпил краят на света, на моя свят. От самото си раждане дишах въздуха на университета. Житейският ми път беше предопределен. Баща ми беше професор в този университет, дядо ми също. В продължение на сто и петдесет години университетът беше работил като добре смазана машина. И ето сега тази машина внезапно спря. Имах чувството, че свещен пламък е угаснал на свещен олтар. Бях потресен до дъното на душата си.
Когато си влязох у дома, икономката извика и избяга. Позвъних, но никой не се обади и аз разбрах, че камериерката също се е скрила. Обходих къщата. В кухнята намерих готвачката, която се канеше да си тръгва. Като ме видя, тя запищя, изпусна куфара си, излетя през вратата и побягна към изхода, като продължаваше да пищи. Още чувам нейния пронизителен глас. При обикновени заболявания не се държахме така. Спокойно викахме лекар и болногледачки, които отлично познаваха работата си. Но сега всичко беше по-иначе. Човек се разболяваше внезапно и веднага умираше. Чумата не щадеше никого. Аленият обрив на лицето беше като печат на смъртта. Не съм чувал за нито един случай на оздравяване.
Останах съвсем сам в огромния си дом. Вече ви казах, че тогава можехме да разговаряме помежду си по жиците или по въздуха. Телефонът иззвъня — обаждаше се брат ми. Той каза, че няма да се прибере, защото се бои от зараза. Съобщи ми също, че двете ни сестри засега ще живеят в дома на професор Бейкън. Брат ми ме посъветва никъде да не излизам, докато не се убедя, че не съм болен.