IV
Побързах да се махна и на следващата пресечка пред очите ми се разкри поредната трагедия. Двама гнусни субекти ограбваха мъж и жена с две деца. Знаех кой е този човек, въпреки че почти не се познавахме. Той беше поет, от чиито стихове отдавна се възхищавах. И все пак не му се притекох на помощ. Тъкмо се приближих, когато се разнесе изстрел и той тежко падна на земята. Жената започна да крещи, но единият негодник тутакси я събори с юмрук. Извиках им заплашително, но те започнаха да стрелят и трябваше бързо да свия зад ъгъла. Там пътят ми бе преграден от пожар. Улицата беше забулена от дим, къщите от двете страни горяха. Отнякъде идваше пронизителен писък на жена, която викаше за помощ. Продължих нататък. В такива страшни минути сърцето на човек е от камък, пък и прекалено много хора търсеха помощ.
Като се върнах на пресечката, видях, че бандитите ги няма. Поетът и жена му лежаха мъртви на тротоара. Изстинах от ужас. Децата бяха изчезнали неизвестно къде. Едва сега разбрах защо бегълците бяха така наплашени и постоянно се оглеждаха. В сърцето на нашата цивилизация бяхме отгледали особена порода хора, диваци и варвари, които населяваха бордеите и работническите гета и сега, по време на всеобщото бедствие, се бяха изтръгнали на воля и се бяха нахвърлили върху нас като диви зверове. Именно зверове, иначе не могат да се нарекат! Те унищожаваха и самите себе си — пиянстваха, сбиваха се и, обхванати от лудост, се изтребваха взаимно. Случи ми се да наблюдавам група по-прилични работници, които със сила си проправяха път. Те вървяха в строг ред, жените и децата в средата, а болните и престарелите носеха на носилки. Коне теглеха автомобили с продукти. Неволно се загледах как тези хора се движеха по задимените улици и едва не ме застреляха, когато се изпречих на пътя им. Когато минаваха край мене, един от ръководителите им ми се извини. Той обясни, че само организиран отряд може да се защити от всевъзможни скитници и че те убиват на място грабителите и мародерите.
Тогава за първи път станах свидетел на едно зрелище, което по-късно стана нещо обичайно. В един от отряда изведнъж се появиха признаци на чума. Тези, които вървяха до него, се отдръпнаха и той, без да каже нито дума, излезе от редиците им. Една жена, която водеше за ръка момченце, вероятно съпругата му, понечи да го последва. Но мъжът я сгълча и й заповядала стои на мястото си, а останалите я задържаха. Това стана пред очите ми. После видях как човекът с аления обрив на лицето влезе в един вход на отсрещната страна на улицата. Чу се изстрел и той се строполи.
На два пъти ми се наложи да заобикалям пожарите, докато накрая се добрах до университета. Пред входа на градчето срещнах група преподаватели, които се бяха запътили към сградата на химическия факултет. Всички бяха дошли със семействата си, водеха даже слугите и гувернантките. Някакъв човек ме поздрави и аз едва познах професор Бадминтън. Той явно си беше проправял път през някой пожар, защото брадата му беше опърлена. Главата му беше превързана с окървавени бинтове, дрехите му висяха на парцали. Той ни разказа, че са го нападнали бандити и са му нанесли жесток побой, а брат му е загинал предната нощ, защитавайки дома им.
Насред пътя към нашето убежище професор Бадминтън изведнъж посочи лицето на мисис Суинтън. Чумен обрив! Останалите жени запищяха и хукнаха да бягат. Двете й деца и гувернантката побягнаха с тях. Но доктор Суинтън застана до жена си.
— Не се бавете, Смит, вървете — каза ми той. — И наглеждайте, моля ви, децата. Аз ще остана. Знам, че тя ще умре, но не мога да я изоставя. Ако не се заразя, по-късно ще ви настигна. Моля ви тогава да ме пуснете при вас.
Той се наведе над жена си, опитвайки се да облекчи последните й минути, а аз побързах да догоня останалите. Ние бяхме последните, на които позволиха да влязат в сградата. После поставихме охрана с автоматично оръжие, за да не пуска никого.
Отначало се предвиждаше да се укрият около шестдесет човека, но, разбира се, всеки беше довел роднините и приятелите си с техните семейства, така че се събрахме повече от четиристотин души. Вярно, сградата на химическия факултет беше доста голяма и се намираше отделно от останалите, затова можехме да не се страхуваме от бушуващите в града пожари.
Бяхме успели да съберем значителни запаси от продукти и продоволствената комисия определи дневни дажби и реда на получаването им. После избрахме още няколко комисии и се получи доста работоспособна организация. Аз бях избран за член на комисията по отбраната, макар че през първия ден към сградата не се приближи нито един бандит. Но ние ги виждахме в далечината и разбрахме по огньовете, че няколко шайки са се разположили на лагер в другия край на града. Те не преставаха да пият, да викат, да пеят неприлични текстове. Край тях светът се рушеше, като стена се издигаше черен дим, а тези отрепки се отдаваха на животинска разюзданост, псуваха, пиянстваха, биеха се и умираха. Впрочем не беше ли все едно! Така или иначе всички загинаха — добродетелни и безнравствени, силни и слаби, тези, които жадуваха да живеят, и другите, изморени от живота — с една дума, всички. Хората мряха. Умираше светът.